Концертът на един от най-прекрасните гласове на новото фадо е на 24 март в Зала 1 на НДК и е част от турнето в подкрепа на албума й Mundo. Мариза е продала над милион албуми, пяла е на най-големите сцени в света – от парижката „Олимпия“ и „Роял Хол“ в Лондон до операта в Сидни и „Карнеги Хол“ в Ню Йорк. Играе във филма „Фадо“ на Карлос Саура. Има множество световни призове, номинация за латино Грами, дуети със Стинг, Лени Кравиц и Конча Буйка. Посланик е на добра воля на УНИЦЕФ. Още дебютният й албум „Fado Em Mim“ отбелязва рекорд –
100 000 бройки, които свършват скоростно. Дотогава от албумите с фадо са продавали максимум до 4000. Баща й е португалец, майка й – африканка.

Mариза, доколко се чувстваш свързана с Африка, доколко – с Португалия?

50:50. Аз имам два дома. Родена съм в Мозамбик, Африка, но всичките ми спомени са от Португалия, защото съм била само на три, когато сме се преместили в стария квартал Мурариа в Лисабон с тесните му улички, малки къщи и бедни хора. Семейството ми решило да наеме малка таверна и ни се е случило това, което обикновено се случва, когато се нанесеш в такъв квартал. Все едно ставаш част от голямо семейство. Първо те изучават, след това те приемат и те прегръщат. Така поне твърди мама. А по повод Африка – все още ходя в Мозамбик по време на ваканциите около Коледа и Нова година да виждам семейството ми. Там имам баба, братовчеди, лели, чичовци.

Не, вече не. Но таверната ни някога беше в центъра на квартала в тясна уличка до замъка. По онова време смесените бракове не бяха особено добре приети и за да можем да се приобщим, баща ми реши да прави фадо вечери през уикенда. Ресторантът ни беше малък, традиционен, с много приятна атмосфера. През 80-те се събираха хора на изкуството, журналисти, певци на фадо. Като дете се качвах на върха на стълбите и слушах как се пее. Не исках да си лягам. Аз пропях вкъщи – за семейството ми, после – за приятели или рядко по клубове – така, за купона.

Какво най-много ти харесва в това да пееш фадо?

Фадото е музика, която те сграбчва за гърлото и ти действа на емоциите. Първата си кукла не помня, но първото фадо – да. Никога не съм вземала уроци, нито съм имала учител, защото няма училища по фадо. Фадото се предава от уста на уста. Учиш го на улицата, в таверните и фадо къщите и в него можеш да пееш за радост, за любов, за ревност, за щастие, за тъга, за всичко. За мен то е толкова естествено, колкото дишането. Фадото ми е като втора кожа. Не съм го и избирала. То ме избра. Просто се качвам на сцената, затварям очи, отварям сърцето си и пея.

Имало ли е моменти, в които ти се е пеело друго?

За кратко, когато бях на 15-16 години. Дотогава целият ми свят беше фадо, защото това се слушаше вкъщи. Е, добре де, и Елвис, Мириам Макеба и Нина Симон. Но не съм знаела имената на известни рокбанди например. Съучениците ми започнаха да ми се присмиват. Казваха, че фадото е старомодно и е отживелица, че не е готино. Показаха ми друга музика. Започнах да се интересувам от блус, джаз, госпъл. Чух за Франк Синатра и Барбара Стрейзънд. Имах група, пеех по казина и клубове. И все пак една вечер един човек ме чу. Хареса му как пея и ме покани да работя в неговата фадо къща. Започнах и разбрах, че не ми се пее вече блус, джаз или соул. Продължих само фадо. Така ме откри Хорхе Фернандо, продуцентът на първия ми албум.

Какво си спомняш от България?

Не мога да разкажа много, защото моят живот минава до голяма степен в пътуване. Ние непрекъснато тичаме от едно място към друго, репетираме, изнасяме концерт, спим и си заминаваме. Все пак София ми се видя много красива.