Този роман е от книгите, които ти се иска да започнеш да четеш отново, след като си затворил последната им страница. Защото историята, разказана в него, е толкова богато нюансирана, толкова красив и необичаен е езикът, че все е останало нещо за втори и трети прочит.

„Калуня-каля“ с ударение на последното „я“, защото каля е крепост, укрепление, кале на онзи забравен благозвучен и мек български език, който все още говорят помаците, е един епос за османското робство, който бих сравнила с „Време разделно“ на Антон Дончев или с „Цената на златото“ на Генчо Стоев. Без претенция, че познавам съвременната българска литература, признавам, че съм пропуснала в лицето на „Калуня-каля“ страхотен роман още когато е издаден за първи път през 1988 година. И чак сега разбирам причината той да не бъде отбелязан според достойнствата си от литературната критика по време на соца – авторът Георги Божинов е бил белязан с клеймото на неудобен още през 1975 г. Тогава в литературното списание „Септември“ излиза негов пътепис, в който между другото се разказва и за петима българи, заточени в Сибир по времето на Сталин. Публикуването на „Гора зелена, вода студена“ коства главата на Камен Калчев, главния редактор на „Септември“ и зам.-председател на СБП. Целият тираж на списанието е иззет и изпратен за претопяване, а Георги Божинов, който по това време е кореспондент на в. „Труд“ в Благоевград, тутакси губи своята работа. Уволняват и жена му. В същата тази година Божинов започва да пише „Калуня-каля“, спасявайки се от ужаса на безработицата и недоимъка, които са спътници на семейството му за следващите три-четири години. Романът е завършен през 1980. Осем години ръкописът събира прах в чекмеджетата на издателството, а появата му на бял свят минава незабелязано. Вторият му живот започва с издаването през 2014 от ИК „Хермес“ - обявен е за роман на годината, печели почетната награда на книжарници „Хеликон“... Георги Божинов не е между живите от 2004.

И така, в ръцете ми е петото издание на „Калуня-каля“. Един изключително разтърсващ разказ за събитията в Батак след потушаване на Априлското въстание през 1876 г. Само че клането, наскоро определено като първия геноцид в рамките на Османската империя в американското списание Military History, в романа на Георги Божинов присъства единствено като причина за преобразяването на главния герой от мирен състоятелен скотовъдец в отмъстител за стореното на батачани непоправимо зло. При това сторено не от друг, а от помаците, съселяни на Калуньаа, агата, чорбаджията с големите стада.

Той се появява в цял ръст още на първата страница на първа глава – алфа мъжкар, любовник, натирил първата си жена, защото не е заченала, и взел веднага след нея втора – шестнайсетгодишна, „купил“ я за стадо овни.

В плен е на нейната хубост, дори и когато и нейната утроба не му дарява мечтаното дете. Докато не среща чръноовчарката Костанда, жена на един от неговите аргати каракачани. Която взема като хляб в гладните си ръце.

Много отдавна и в най-добрите съвременни любовни романи не съм чела по-силно и красиво описание на любовен акт между мъж и жена от това: „Любиха се дълго, силно и спокойно, без да бързат. Първият глад беше отминал, утолен. Оставаше гладът, вечният. Гладът, когато тоя мъж ще иска тая жена и тая жена ще иска тоя мъж. Това Калуньо го знаеше, усещаше го някак, усещаше, че ще я иска винаги, всякъде, всякога, че навярно това е жената, която ще приляга най-плътно на мъжа у него; долавяше някак, че всеки зов, всеки порив на мъжа у него ще намира у тая жена тих, верен отклик и отглас. Всякога и всякъде.“

Любовта на Калуньо, не по-слабо от основната сюжетна линия държи вниманието на читателя до края. За тази своя любов агата отпочва да строи „бели сарае с кула“, постепенно превръщащи се в неговата „каля“. В която да събере армията си и да я поведе срещу причинителите на напълно безсмисленото зло, сторено на каурите.

Плъзва мълва из помашките села в Родопите, че българите нещо се разбунтували. И под давление на ходжата и неколцина бабаите простолюдието се застяга да даде отпор на неверниците. Орда въоръжени кой с какво намери мъже плъпва към размирните български села. С тях и Калуньо, без да е наясно какво и къде ще прави. Изостава на бивак с две момчета и с ахчиите, подклаждащи казана с чорбата за гладната орда. Стисва очи и ги отваря чак когато зарята от пожарите затъмнява месечината. И влиза Калуньо в огъня, и вижда с очите си стореното от неговите авери – кръв, кучета влачат човешки останки, а една майка вие обезумяла „дечинките мииии“. Заварва Калуньо в най-личната къща разпасана мъжка сган, изнасилваща жени и момичета. Удря един, пада ранен.

Така се преобръща животът му. Крадат стадата му, ливадите му съхнат неокосени, а той сбира омразата си и мъсти. За затритите люде, за поруганите жени, за плячкосаните животни, за отвлечените деца. Върху злото се трупа ново зло, зъб за зъб, око за око. В името на мира и тишината, които Калуньо желае да въдвори в планината. Но има ли друг начин да го постигне освен с насилие? Изпиват го мисли и терзания: „Ако отвръщаш на злото със зло – свикваш със злото у себе си и непрекъснато му търсиш като храна все ново и ново зло извън себе си, за да го оправдаваш... И тогава злото у тебе става обръгнало, постоянно зло.“ Мисията му да върне спокойствието се обръща в негово падение. Враговете му знаят как да го ударят така, че най-много да го заболи – убиват Костанда. Пощаден от Калуньо, един от насилниците е прибран в тайфата му, става дори негов побратим. Побратим, змия в пазвата... Последното й ухапване е смъртоносно - Калуньо е прибрал момиче, осиротяло от погрома на християнското село, което осветява безрадостния му живот, точно него „побратимът“ погубва. Момичето, което през нощта мълви: „О, бати Кале...искам да бъда с тебе... само с тебе...цялата нощ само с тебе...и всички дни, и всички нощи...“ А той я взема на ръце и а отнася до вратата: „Иди си...Друг път...Утре...Иди си сега...Бъди ми добричка...“ На утринта я намира обесена, обезчестена от побратима му, Мървака.

Плътни и устойчиви на времето характери са героите на Георги Божинов, няма сред тях чисто бели и черни, у всекиго мърда по нещо различно хубаво и лошо. Мървака, крайната степен на подлостта, разтапя душите с песните си. Калуньаа е способен да унижи безмилостно всeки, който е сбъркал, дори и да е признал греха си. Страхотно познаване на нравите, на епохата, в която се развива действието, никакви схеми и клишета. Което ме нахъсва да търся и да чета още от Георги Божинов - „Вдън гората Дикчам“, „Юлень“, „Караджата“, „Кукувица кука“, „Черешови води“, „Сивият скиталец“... Защото е голям и само „Калуня-каля“ да беше написал, пак заслужава да влезе в учебниците по литература.