Харуки Мураками: самотният бегач на дълги разстояния

Днес той навършва 71 години.

Милена Попова 12 януари 2020

*Оригиналният  вариант на настоящия текст, съдържащ и ревю за книгата на Мураками "За какво говоря, когато говоря за бягането", можете да прочете тук.

Мураками започва да тича на 33 години, опитвайки се да компенсира часовете, които ще прекарва над компютъра, пишейки своите романи, разкази, есета, преводи на Фицджералд, Стайнбек... (На 33 впрочем Фицджералд е започнал да пропада.) Бягането променя изцяло живота му - от съдържател на бар в Токио, който си ляга на зазоряване и пуши по 60 цигари на ден, Мураками се превръща в дисциплиниран писател, който става в ранни зори, пише по 4-5 часа, а след това тича своите 10 километра всеки ден без неделя.

Един ден, докато прелиства вестник в хотелската си стая в Париж, попада на статия, посветена на маратонците и начина, по който се мотивират. Единият от тях си повтарял през цялото време на маратона: "Болката е неизбежна. Страданието е въпрос на избор." Ако на екипа за бягане на Мураками трябваше да пише нещо, то щеше да пише точно това. Бягането за него често е болка и борба с тялото, но и свобода, медитация, а първият пробяган маратон - 42 195 м, при това за три часа и половина, е направо религиозно изживяване.

Кулминацията му на маратонец е на 45 години. И тогава настъпва нещо, което той нарича "унинието на бегача". Бягането не му носи радост, а резултатите се влошават. Всеки друг би се отказал от интензивните тренировки. Не и Мураками. Той се насочва към супермаратон от 100 километра, изключително тежко изпитание за тялото и духа, после към триатлон - 40 км бягане, 1500 м плуване, 40 км колоездене.

Днес Мураками значително е намалил темпото, но продължава да тича на дълги разстояния. 

Преди почти 40 години години младият собственик на бар, меломан и страстен читател Харуки Мураками седи на трибуните на стадион Джингу и наблюдава бейзболен мач. Посочва и датата: 1 април 1978 г, един и половина на обяд. Описвайки мача, Мураками казва: "Хилтън, без да се бави, заобиколи първа база и стигна втора. Тъкмо в този момент си помислих: Да, ще се пробвам да пиша романи. Още помня ясното от край до край небе, допира на свежо зелената млада трева и звъна на багата. В онзи миг от висините тихо се спусна нещо и аз безпогрешно го улових." Това е толкова характерен похват на Мураками - да описва мистерията на баналността. Онова, което се случва, докато ядем пица, наблюдаваме мач или пожелаваме някого - онзи невидим поток енергия, който променя посоката на нашата душа. Първият написан роман той изпраща по пощата, без да си остави дубликат. Фатализмът е една от чертите му - никога не насилва нещата, не се презастрахова, остава свобода на съдбата да е съдник на усилията му.

Завършил е литература, на 22 се е оженил за Йоко и двамата са взели заем, за да отворят джаз бар в родния му Токио - нещо доста необичайно по това време в Япония. Въпреки че в книгите му сексът, изневярата, греховете и скритите страсти човешки са движеща сила, Мураками води живот на отшелник. И до днес е с първата си жена, негов пръв читател и критик. Съзнателно е отказал да има деца. В едно от интервютата си отсича: „Не мога да имам деца“. И добавя двусмислено: не съм сигурен за бъдещето им в днешния свят.

"Чуй как пее вятърът", един от първите му романи, спечелва литeратурната награда Гинза, годината е 1979. Това е периодът, в който пише и тича за удоволствие. Сериозно започва да тича с първия си сериозен според него роман - "Преследване на дива овца". Оттогава има издадени 13 романа, четири сборника с разкази, не броим сборниците с есета, както и двете книги по истински събития - интервюта с жертвите на земетресението в Ханзин и с жертвите на атаката с отровен газ в Токийското метро (1995 г.). Барът, просъществувал 7 години, отдавна го няма. Но в кабинета на Мураками е цялата колекция винилови плочи от това време, която той постоянно попълва - над 10 000 плочи, предимно джаз, поп, класика, както и безброй дискове. Винаги докато пише, слуша музика. Вероятно заради това романите му -  особено "Норвежка гора" (наречен така по едноименната песен на Бийтълс), " Спутник, моя любов" и "Безцветният Цукуро Тадзаки и неговите години на странстване" (по аналогия с "Години на странстване" на Ференц Лист) - приличат на музикални произведения. Това са брилянтни романи, истинска поезия на меланхолията и крехката човешка любов. Признавам си обаче, че има романи на Мураками, които така и не дочетох, вероятно защото не успях да почувствам сюрреалистичните съновидения, което изграждат фабулата им, като свои лични съновидения. Или може би защото никога не съм експериментирала с леки наркотици или поне халюциногенни гъби. Шегувам се, разбира се.

Какво още ни казва Мураками за себе си? Че не се интересува от победата или загубата, а от това да покрие изискванията, които сам си е поставил. Че бягането за него е метафора на самотата, която той винаги е предпочитал, времето, в което съзерцава и се вглъбява в себе си. Че писането за него не е лесно като черпане от извор, а като прокопаване на скала с длето, докато бликне водата. Че дори по време на някой маратон да се чувства като кола с празен резервоар, никога не сяда, нито започва да ходи. Просто спира. И после продължава да тича.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР