„Изпепеляване“: Да драснеш клечката на света

Филмът е корейското предложение за чуждоезичен Оскар за 2019 г. и е носител на наградата на критиката от миналогодишния фестивал в Кан. "Изпепеляване" (Burning) вече е в избрани кина. Вижте по-долу къде и кога можете да го гледате.

Ирина Иванова 28 октомври 2019

Че е по разказа „Горящият хамбар“ (издаден у нас в сборника „Изчезването на слона“ от ИК Colibri) на гениалния японец Харуки Мураками  е първото, което трябва да се знае за южнокорейския филм „Изпепеляване“ (повече тук) на режисьора Лий Чанг-донг, спечелил голямата награда на наскоро завършилия кино-литературен фестивал CineLibri. Разбира се, човек може да го гледа и без да е чел разказа, но ми се струва, че ще е жалко, ако го гледа, без въобще да е чел нищо от гениалния Мураками. Без да познава това усещане за шок, което сетивата изживяват при срещата с него и което те жигосва завинаги. Човек не може да забрави „Норвежка гора“ или „Спутник, моя любов“. Не може да забрави това неописуемо чувство на лутане със завързани очи, безмилостното щракване на заложените капани, напрежението, отблъскващите и красиви герои, гнилост, страх, неистовост, самота, лудостта като най-висшата форма на съществуването и безпрекословното приемане на великата мистерия на живота като единственият възможен катарзис. Великата мъгла, която понякога лъжливо се разсейва пред очите ти, за да ти покаже само отново същото – непроницаемото лице на сфинкса... Мога до утре да ви засипвам с несвързани и екстатични брътвежи за Мураками, които според мен са най-адекватният начин да говориш за неговите произведения. 

Да екранизираш Мураками винаги ми е изглеждало също толкова трудно, колкото да екранизираш например Маркес или Кортасар, или пък Борхес. Гледала съм филма на японския режисьор Тран Ан Хунг по „Норвежка гора“ от 2010 г. – добър филм наистина, но далеч от тази чудата хлъзгавост на прозата на японеца, далеч от може би най-забележителното в нея - непрестанното вътрешно раждане, излюпване на образи.

И ето сега - „Изпепеляване“. Започваш да усещаш острия мирис на Мураками-прозата, този драконов дъх, още в първите десетина минути на филма – в ключовата сцена с невидимата мандарина, която главната героиня (в чиято роля безплътно се превъплъщава, а това не всеки го може, крехката и в същото време силна като бамбуково стебло, великолепна непозната Джон Чонг-со*) изяжда. В тази сцена са зададени всички кодове, които са ти нужни, за да продължиш да гледаш филма, всички мотиви – празнотата на (уж) реално случващото се и плътта на (уж) въображаемото, въпросът коя е истинската реалност, в която преминава съществуването ни, как животът и смъртта се преливат едно в друго и произлизат едно от друго. Целият филм по- нататък е нещо като джаз вариация на тази сцена.

Главният персонаж е младият И Джонг-су - безработно и отчуждено от семейството си момче, което разправя, че е писател. Един ден то случайно среща Хе-ми, с която са се познавали като деца и на която му предстои пътешествие в Африка. Тя го моли да наглежда котката й, докато отсъства, и той приема. Когато Хе-ми се връща от пътуването, тя вече не е сама, а с млад мъж - Бен - богат и самоуверен, когото е срещнала в Найроби. Така се оформя един своеобразен триъгълник - не любовен, а по-скоро психологически - чрез който постепенно се разкрива същността на всеки един от участниците в него. Разкрива истината и измамата за него, както и искрите истина в измамата и обратното. Или поне се опитва да разкрие, защото нали ви казах - дори когато си дълбал и ровил до кръв под ноктите, за да достигнеш до каквото и да било прозрение за живота и смисъла на живота, единственото, което откриваш е "непроницаемото лице на сфинкса". Така е при Мураками, така е и в "Изпепеляване".

На моменти филмът силно напомня класиката "Фотоувеличение" (Blow-Up) от 1966 г. на Микеланджело Антониони, особено гениалната финална сцена с мимовете, които играят тенис с невидима топка, но не само. Харуки Мураками е известен с любовта си към европейската култура като цяло, към европейската литература (превеждал е на японски Фицджералд и Стайнбек), със страстта си към джаза и, въпреки че си остава японец до мозъка на костите, тази европейска закваска проблясва тук-там, хвърля мостове. Освен маестро Антониони, във филма присъства и друг голям автор - вярно американец, но все пак част от нашата евроатлантическа цивилизация като цяло - Уилям Фокнър. Споменат е на няколко пъти във филма, но всъщност присъства неуловимо през цялото време - атмосферата на американския Юг, която незнайно как е пресъздадена тук, пожарите, които много напомнят онези от романа "Селцето", безмилостният Бен, който обича да наблюдава загиването, изпепеляването на света и затова си устройва такива малки апокалипсиси. Нищо общо с Фокнър и в същото време - толкова много Фокнър!
Целият филм на Лий Чанг-донг е изграден върху напрежението между онези начала, които в Европа наричаме Ерос и Танатос, а в Азия - съответно Ян и Ин, и между различните им проявления. Нагонът за живот и нагонът за смърт са стихиите, които движат героите. Ще видите това във всемирната печал, която Хе-ми изпитва на залез слънце, защото всеки залез е нещо като смърт на видимия свят, преминаването му от позитив в негатив, угасването му. Ще го видите в неистовия стремеж на И Джонг-су да започне сам да ражда светове, който стремеж го тласка най-напред към убийство.

Някой беше казал, че Владимир Набоков е написал романа си "Лолита" "с върховете на пръстите си". По аналогия ще кажа, че според мен "Изпепеляване" е филм, който трябва да се гледа не с очи, а с върховете на миглите. За да се усети това непрестанно "излюпване" на образи, за което по-горе стана въпрос е добре човек да включи всичките си рецептори. Само така някъде зад историята на трима младежи, ще види историята за раждането и смъртта на Вселената и обречения на пълен провал опит на човека да разкаже тази история. Аз поне това видях. Но този филм е отворен за интерпретации колкото искате (в ревютата за филма ще намерите най-различни и неочаквани гледни точки). Не съществува една-единствена истина. 

Хайку, превърнато в джаз импровизация - това е нескопосаният ми опит да определя стила на Мураками, намерил великолепен кинематографичен израз във филма "Изпепеляване". Изключително флуиден филм, уловил великата динамика и на живота, и на творчеството, и на отношението между двете. От време на време реалността - онази материалната, която можеш да докоснеш и усетиш - изгасва като свещ на вятъра и един млад мъж, влюбен в пожарите, драсва клечката на въображаемото, за да избухне то в пламъци и за десетина секунди да освети всичко много по-ярко и вълнуващо, отколкото е в действителност. След това обаче остава само пепел. И тишина.

И се чудиш съществували ли са въобще срещата, кладенецът, котката, момичето, желанието, огънят. Или всичко е било една измислица, а истинска е само мандарината, която момичето изяде в началото на филма?

* На 29.10 името на актрисата в главната роля е поправено на Джон Чонг-со

Прожекции:

Еuro Cinema

2 ноември (събота), 21:00

3 ноември (неделя), 14:00

G-8 Cinema

1 ноември (петък), 20:45

2 ноември (събота), 18:00

3 ноември (неделя), 17:45

4 ноември (понеделник), 19:00

5 ноември (вторник), 19:15

6 ноември (сряда), 19:15

7 ноември (четвъртък), 20:45

Влайкова

4 ноември (понеделник), 19:45

Дом на киното

3 ноември (неделя), 13:30

6 ноември (сряда), 12:00

7 ноември (четвъртък), 14:00

Одеон

1 ноември (петък), 13:45

3 ноември (неделя), 20:00

6 ноември (сряда), 19:45

7 ноември (четвъртък), 12:30

Кино Култура

3 ноември (неделя), 19:00

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР