Прахът на баща ми е разделен на три. Едната част е разпръсната в Париж, другата в София и третата в Китай. Майка ми е погребана във фамилната гробница в Китай. Аз мисля на френски, български и китайски, но стомахът ми – предимно на български, казва Феникс Върбанов, художник, който от 40 години живее край Сена.

Баща му е известният гобленист Марин Върбанов, а майка му Сун Хуайкуей, също художничка, е от аристократична пекинска фамилия. Историята на тяхната любов прилича на романтичен филм и продължава „докато смъртта ги раздели“.

Феникс редовно се връща в родната си София, но този път поводът е специален. В галерия „Райко Алексиев“ премина първата му самостоятелна изложба в България – близо двуметрови рисунки с туш върху китайска хартия. Излъчването им е драматично, „българо-френско-китайската дружба създава и драми“, усмихва се Феникс. На откриването на изложбата беше сестра му Боряна, която живее в Пекин и се занимава със съхраняване на артистичното наследство на Марин и Сун. В Китай те са легенда.

Марин от малък остава сирак с още трима братя и е даден за осиновяване. Втората му майка Тота е от Оряхово, неграмотна жена, но със силен характер, която никак не си поплюва. Какво чудо си ми довел, само кожа и кости, рецензира тя младата жена на сина си, когато той я води в Оряхово. Феникс си спомня и прекрасните лета, когато баба му го въвеждала в тънкостите на българската кулинария с циганска баница, боб и яйца.

В началото на 50-те Марин е приет в Художествената академия, специалност скулптура, без връзки, насърчен от гимназиалните си учители, които открили, че рисува хубаво. След година обявяват места за следване в Китай, той е единственият кандидат и заминава. В Пекинската художествена академия среща студентката по живопис Сун, изящна като рисунка върху порцелан от династията Мин, от благородно семейство с корени от столетия назад в историята на Поднебесната империя.

Фамилията й Хуайкуей означава Уханно цвете. Баща й е професор по китайска филология, майка й е завършила американски колеж и преподава английски. Марин и Сун се влюбват, докато тя му помага да учи езика и да си пише домашните. И тук започват трудностите. Първо, кой е този Марин, от какво семейство е, питат родителите на Сун – налага се българинът набързо да бъде произведен в оряховски принц! Ще получи и местно име – Ван Ман, което означава приблизително Десет хиляди години спокойствие. И второ, връзките с чужденци са табу в Китай на Мао Дзедун, нищо че България е „братска“ страна.

Марин е порицан в Академията, а на Сун гледат като на национална предателка. За да се виждат, двамата прибягват към хитрости. Измислят си таен език. Когато Сун заплита дългата си коса на една плитка, среща ще има, когато плитките са две – днес няма да стане. Срещите им са извън града. Там, в хралупата на едно дърво, двамата имали „пощенска кутия“, в която криели любовните си писма. Решили, че ще се женят. И Сун започва да пише до всевъзможни инстанции с молба да им бъде разрешено.

Оказва се, че в историята на комунистическата държава такъв прецедент няма, и заваляват отговори „не“. Накрая едно от писмата се озовава у Чжоу Енлай, министър на външните работи, който по това време е дясна ръка на Мао, и той отговаря, че няма закон, който да забрани на Сун да се омъжи за чужденец, тя сама трябва да реши дали може да приеме културата му.

Така на практика отваря врата за смесените бракове в Китай. През 1956 г. двамата подписват в общината, а след година на младото семейство се ражда дъщеря – Боряна, с китайско име Цяо Хун, което означава Малка дъга. Тримата пътуват за България. Започналата в Китай културна революция им отрязва пътя за връщане. Роднините на Сун не са от благонадеждните заради произхода си, разселени са из страната да усвояват новия комунистически морал с тежък селски труд, и повече от 15 години тя няма вести от тях.

В София също не всичко е цветя и рози. Семейството няма жилище, добре че им дават таванска стаичка в сградата на Художествената академия, където Марин довършва образованието си. За да се издържат, Сун мие чинии в студентския стол.

През 1962 г. се ражда синът им Феникс, чийто пъп веднага е хвърлен в Академията. Съзнателните му спомени са за прекрасни приятелства и купони в апартамента им на ул. Оборище. Междувременно Марин Върбанов се е превърнал в име, проправяйки пътя на модерния гоблен.

Той съчетава наученото за тъканите и коприната в Китай с уменията си на скулптор и създава фантастични триизмерни композиции. „Баща ми работеше денонощно, стана професор в Академията, създаде специалност „Текстил“. Майка ми беше силна портретистка, но също правеше гоблени. В ателието имаха тъкачки и се работеше без почивка. Идваха големи поръчки, включително от Тодор Живков за резиденцията му в Арбанаси.

Едновременно с това купонът си течеше. Гостуваха ни Стефан Данаилов, Янчо Таков, майка ми направи много хубав портрет на Невена Коканова. Майка ми готвеше невероятно, приятелите ни се шегуваха, че на Оборище е първият китайски ресторант.“ От посолството понякога я снабдяват с непознатите в България соев сос и китайски гъби, заедно с новини за роднините й.

Сун се превръща в софийска забележителност, работи като дизайнер в Центъра за нови стоки и мода, облича се артистично – има колекция от красиви копринени етнодрехи, дългата й коса е разделена на път по средата в духа на хипи модата и е със страхотно чувство за хумор.

Българският й е перфектен, но част от чара й са дребните, волни или неволни грешки, както когато казала на столична красавица „Вие сте голяма краставица“ или поискала в магазин за месо агнешки акъл вместо мозък. С Марин използват китайския като таен език вкъщи, когато не искат децата им да ги разберат. Феникс научава майчиния си език много по-късно, когато отива да учи за по-дълго в Китай.