След таю вървял поне един слуга, който носел в сандъче чаршафи и други необходими вещи. Тя била грижливо гримирана, косата й вдигната в кокетна прическа. Носела скъпа копринена роба. През XIX век робата се разраснала до абсурдните пет метра дължина! В изключителни случаи проститутката носела кимоно, особено когато било студено, но никога не обувала обувки или сандали. Дори в най-студените зимни дни излизала боса, а слугите я носели. Стъпалата й били боядисани в бяло. Японските мъже се възбуждали от стъпалата и прасците, затова те трябвало да са много малки, елегантни и бели.

Проститутката и свитата й сядали диагонално срещу клиента. Не й било разрешено да го поглежда, да говори с него или да му се усмихва. Съдържателката поднасяла саке в две чашки. По принцип проститутката имала право да откаже да сподели питието си с клиента и така да изрази открито нежеланието си да спи с него. Ала подобно поведение се възприемало като твърде скандално. Не било необичайно обаче проститутката да отблъсне клиента, щом останели сами. Тя отказвала да си легне с него, като засилвала пламъка на лампата или просто му обръщала гръб. Луксозните проститутки от „Йошивара” не се чувствали задължени да спят с всеки. „Графикът ми за следващите пет месеца е пълен“ – обяснявали най-желаните. Било възможно и някой клиент да призове свой съперник към джентълменство, като му обясни, че определено момиче е негова любимка, и го помоли да му я отстъпи. Всеки почтен самурай откликвал на подобна молба.

Формално всички в „Йошивара” били равни. На влизане в квартала мъжете били длъжни да предадат мечовете, които маркирали социалните различия. Когато идвал мъж от класата на даймьо, белязвали къщата, в която отсядал, за да осигурят безопасността му. Шогунът издавал наредби срещу посещенията на даймьо при дами от „Йошивара”, но напразно.

Случвало се проститутка да отхвърли дори представител на висшата аристокрация, който се е доказал като съвестен платец. Жриците на платената любов не страдали от липсата на ухажори. А най-престижно било да отблъснеш някой даймьо. В „Йошивара” стените имали уши, а слугите не били задължени да пазят в тайна дочутите разговори. Дори когато Едо вече бил милионен град, слуховете от „Йошивара” се разпространявали като огън в дървена японска къща. В Едо нямало по-интересна тема от клюката за луксозната проститутка Хикс от дома Игрек, която отпратила самия велик даймьо Зет. И същата вечер приела привлекателен млад търговец на въглища! Ето такива истории придавали пикантна нотка на живота в столицата. Отказите на една проститутка да допусне в леглото си влиятелни мъже увеличавали престижа й – най-вече сред по-младите клиенти с високо самочувствие за сексуалните си способности.

Според един пътеводител от XVIII век, за да посети сравнително елитна проститутка, мъжът трябвало да плати три сребърни монети на съдържателя на заведението, две на съпругата му, две за свитата на жената и половин за слугата й. В чайната клиентът бил длъжен да почерпи актьорите и музикантите, а било препоръчително да покани и приятел. Едно стилно, но не разточително посещение в „Йошивара” през XVIII век излизало почти 200 евро.

Проститутките обаче получавали нищожна част от парите. Те често си лягали гладни, защото етикетът им забранявал да ядат в присъствието на посетители. За дял претендирали мнозина: гребците и носачите на балдахина, собственикът на чайната и на дома, свитата на проститутката, домашните й слуги, хората, които се грижели за забавленията, шивачките и фризьорите. И въпреки на пръв поглед космическите хонорари на луксозните проститутутки, след няколкогодишен престой в „Йошивара” голяма част от тях натрупвали огромни дългове.

Цените в „Йошивара” варирали в широки граници. Пестеливият клиент в най-добрия случай се разделял с около 120 евро. В самия Едо било по-евтино – там обслужвали за около 10 евро. Магията на „Йошивара” обаче не се изчерпвала със секса. Там мъжете търсели абсолютното щастие, абсолютната красота и абсолютната мъжественост. Ала мъжете, обсебени от проститутките, рискували абсолютно разорение.

Успехът на една скъпа проститутка зависел от артистичните й заложби. Играта, наречена „любов“, е доста сложна, а в „Йошивара” и мъжете, и жените я играели с еднакъв ентусиазъм. Плейбоите на Едо се състезавали кой ще даде най-убедителните доказателства, че е любимец на своята таю.

Ясен знак за любов бил жената да татуира името на любовника си. По принцип татуировките се смятали за неелегантни, но поради високото си символно съдържание обичаят бил запазен.

Много повече, отколкото в другите култури, в Япония елементът на болката играел съществена роля в изкуството на задоволяването. През XVII-XVIII век тази тенденция ескалирала. Любовниците изисквали от партньорките си все по-болезнени доказателства за силата на чувствата. Мнозина искали от проститутката да изтръгне пред тях някой от ноктите си: мъчителен акт, натоварен с голямо символно значение. Други карали жената да отреже върха на пръста си. Много проститутки се съгласявали, въпреки че осакатяването щяло да свали цената им. Почти не останали момичета с непокътнати десет пръста на ръцете и краката. И през XVIII век самоубийството останало най-честият знак за любов. Между 1690 и 1720 броят на самоубийствата – особено на общото харакири между проститутка и любовника й – достигнал своя пик.

Едо се преименувал на Токио, бляскавата „Йошивара” западнала и много бързо заприличала на обикновен западен проститутски квартал. В началото на XX век гейшите, някога специализирани в церемонии и забавления, поели ролята на луксозни проститутки.

След Втората световна война повечето гейши се завърнали към първоначалните си церемониални функции. Ала въпреки уважението, с което се ползват, и днес те остават извън обществото. Мнозинството живеят уединено като любовници или втори съпруги на богати бизнесмени; малко гейши работят като проститутки.