Липсваше ли ви актьорството през тези години? Откога всъщност не сте играли?

В театъра от 12-13 години, иначе съм се снимал най-вече в американски и италиански продукции. Във филма „Изток-Запад“ на французина Режис Варние снимах два дни с Катрин Деньов. Беше камерна сцена – двамата се срещаме в един коридор на Народния театър и разменяме няколко реплики. Тя играе известна оперна певица, а аз – служител на КГБ, който я държи под око. Отивам на костюмна проба и нашите ме обличат с кожено яке, вълнен панталон и каскет – като всеки средностатистически кагебеец. После пристигат главните стилисти на филма – французи. Виждат моите дрешки и казват директно: О! Но, но, но! Преоблякоха ме в някакъв техен костюм, добавиха филцова шапка. После извикаха техните гримьори да ме гримират в съответствие с костюма и аз вече изглеждах не като кагебеец, а като човек от висшия ешелон на италианската мафия. Нашите много се възмутиха: ама нямало такива в руското КГБ! Обяснението на французите беше просто: този актьор ще бъде в една сцена, при това в близки планове, с Катрин Деньов. Той трябва да изглежда блестящо! Точка.

Аз имах доста добра актьорска съдба в началото. След НАТФИЗ мен и още четирима колеги, включително и Албена, съпругата ми, ни разпределиха в Сливенския театър, който в края на 80-те беше много силен. Директорът беше амбициозен, събра голяма трупа от млади актьори, доведе младия режисьор Галин Стоев, тогава все още третокурсник в театралната академия. С нас Галин направи „Илюзията“ на Корней, аз бях в главната роля и предизвикахме истински фурор. Играхме го много пъти в София при препълнени зали. После с Галин направихме „Госпожица Юлия“ по Стриндберг – много силно представление стана, в което отново бях с главна роля и отново имахме огромен успех. Преместихме се в София – Албена в Сатиричния театър, а аз – в Младежкия. И след 4-5 месеца мен и другите колеги, които бяхме дошли от Сливен, ни изгониха от Младежкия театър.

Защо ви изгониха?

Без мотив, просто така. Смениха директора и новият уволни всички назначени от предния. Беше 1993 г. и се говореше само за закриване на театри, навсякъде – страх, глад, мизерия. Всеки си пазеше мястото. И ни уволниха. Тогава повечето  колеги изказваха възмущението си от нашето отстраняване, но щом станеше въпрос за работа, започваха да увъртат: „Абе виж сега, много е трудно...“ Това е така наречената спонтанна театрална неискреност.

Спонтанна човешка неискреност. Защо не отидохте сам да се предложите на някой режисьор за конкретна роля в конкретно негово представление?

Е какво да направя! Да отида и да кажа: вземи ме, много ми се играе. Няма как да стане. То беше ясно, че ми се играе, ама няма пък да се моля. И по принуда започнах да работя други най-различни неща. Но актьорството си остана първата ми любов.

Какво се случи после с вас?

След уволнението ми се наложи да работя доста различни неща, за да се изхранваме. С Албена вече бяхме женени, синът ни беше на няколко години. Наложи ми се да работя и каквото ми попадне, две години се занимавах с производство на олио, разнасях документи на една фирма, която се занимаваше с визи за чужбина. После се опитах да емигрирам в Канада, но стоях един месец само и се оказа, че не съм попълвал правилно документите и ще мога да взема семейството си чак след пет години. Но и не съжалявам. Албена години по-късно ходи в Канада на турне с един спектакъл и ми благодари, че съм се върнал, не й хареса. Освен това, около 10 години работих в Международна агенция за осиновявания, предимно с чужденци – италианци, американци, французи. Що сълзи, драми, радости, емоции сме споделили с тези хора, колко истории съм видял! Мисля си, че този богат и разнообразен житейски опит ми помогна много, когато започнах да се занимавам с писане на сценарии.

Случайно стана. През март 1998 г. започнах работа в „Каналето” – точно след като екипът се беше разделил, Слави Трифонов беше поел по негов път, а Камен Воденичаров, Тончо Токмакчиев и Мартина Вачкова – по техен. Започнах като актьор, но след това предлагах и идеи за скечове, а накрая взех и да ги пиша. Дори в един момент, заедно с моя колега Иво Кръстев, станах главен сценарист на „Каналето”. И така до 2004 г., когато спряха предаването. Тогава срещнах случайно режисьора Християн Ночев и той ме покани да работя в сценарния екип на предаването „Вот на доверие” с водещ Иван Гарелов. Изпълнителен продуцент на предаването беше Евтим Милошев, който тогава си беше част от екипа на Слави Трифонов. Във „Вот на доверие” станахме приятели и с креативния продуцент на компанията Иван Спасов, син на оператора и режисьора Радослав Спасов. Евтим и водещият Гарелов ме харесаха. После, през 2006 г., когато Евтим и Любо Нейков се отделиха от „Шоуто на Слави” и направиха собствената си компания Dream Team, аз тръгнах с тях и започнахме да правим „Комиците”.  А след това няколко „Сървайвър”-а, „Столичани в повече” и други предавания...

И преди това никога не сте писали!

Нищо съществено. Представата ми за драматургия беше от работата ми като актьор. Чели сме пиеси, анализирали сме, но не съм писал драматургични текстове. Това е различно и си иска много практика. Затова казвам на младите, които идват при нас да се пробват, че практиката е най-големият учител. Пишете, грешете, пак пишете... Идвали са при нас нахъсани хора, които разказват интересни истории. Казвам им: Добре, супер, сега ми го разкажи същото, със същите герои, в три сцени например, с диалог, с действие, и то така, че да е интересно, да не е буквално, да има подтекст, да е разбираемо. И се оказва, че човекът може преразказно да ти опише една история, но не може да я развие през герои, през събития, да я пресъздаде през диалог. Това се учи в практиката. Горд съм, че в момента пишем 12-ия сезон на „Столичани...“, като този път работим само двама души – аз и Александър Иванов. Тук трябва да кажа, че в „Откраднат живот“ съм само актьор и нямам никакво отношение към сценария.