Не е ли по-лесно да пише човек сам?

Това не е кино. Телевизията е непрекъснат поток. Обикновено една серия се пише за три-четири дни, а се снима за три. Нямаш време да чакаш музата да ти кацне на рамото, защото продукцията ще те застигне. Тоест ще заснемат това, което си им подал, а ти няма да си готов със следващото. Затова се работи делово. Работиш спрямо житейския си опит, чувството си за хумор, таланта и прочие. Каквото можеш, каквото имаш трябва да го напъваш всеки ден. Така се придобива и много полезна сръчност, която в критични моменти ще даде поне някакъв минимум, едно ниво на сигурно качество.

Кое е най-важното за сценариста, освен житейския опит и таланта?

Да развиеш рефлекса да наблюдаваш хората – това е безценно. Осъзнавам, че непрекъснато съм го правил и съм натрупал много впечатления от най-различни хора в различни екстрени ситуации  – в Бургас, в  казармата, в студентските години, в Сливен, после в София в първите години на демокрацията,  осиновяванията, Канада, „Сървайвър” в Доминикана, Филипините, Панама.

А за образа на доцент Захариев от „Откраднат живот“ кого наблюдавахте? Имахте ли си прототип?

Не. Използвах впечатленията си от посещенията ми в болници. Също така на всички ни е позната истеричната действителност, в която живеем, в която лекарите работят. Освен това, доста мъже на възрастта на доцент Захариев се чувстват неудовлетворени от това, което са направили „на попрището жизнено в средата”. Това е ситуацията, в която се намира моят герой д-р Захариев.

„Откраднат живот“ върви доста добре и се гледа. Чувствате ли се отново в играта, както се казва?

Пясъчни кули е всичко тук. Звезди! От собствения си опит знам, че моментният ти успех не те води до някакви нови възможности, до друго ниво, до някакъв нов етап. Просто продължаваш нататък и след известно време, сякаш това, което се случва в момента, не е било. В България това са реалностите.

Със съпругата ви Албена сте се запознали още първия ден във ВИТИЗ. Изпитание за връзката ли е ранното обвързване?

Ние се запознахме още първия ден, но двойка станахме доста по-късно. Преди това Албена имаше друг приятел, в Русе, откъдето е и тя. Между нас вървеше нещо като приятелство, в което се усещаше сексуално напрежение. И в края на втората ни година във ВИТИЗ, точно на моя рожден ден, едното победи. После още четири години бяхме гаджета и дори живеехме заедно, с общи финанси, въобще бяхме упражнили сериозно семейния живот, дори и битките в него. Ние сме неподходящи от астрологична гледна точка – тя е Лъв, аз – Телец и доста време „си ги мерихме“. Дори се бяхме разделяли за кратко. Така че сключихме брак с яснота кой за кого се жени, много осъзнато. Дори нямаше... биологична причина за сватбата ни, просто го направихме. Синът ни се появи година по-късно, докато работехме в Сливенския театър, а след още седем, когато вече бяхме в София, дойде и дъщеря ни Мина.

Завършили сте прословутата Английска гимназия в Бургас. Би трябвало да сте учили заедно с Петя Дубарова, малката голяма поетеса, която се самоуби на 17-годишна възраст.

Да, беше в по-горния клас. Познавахме се добре, защото бяхме учили в едно и също училище и преди гимназията. Не бяхме мегаблизки приятели обаче. Голям талант! Познаваха я лично хора като Христо Фотев, Недялко Йорданов, Григор Ленков. Онова, което се случи с нея, беше изключително глупаво. Тогава ни водеха в бонбонената фабрика на стаж и Петя повредила копчето на някаква линия за бонбони. Порицаха я, караха й се, директорката искаше да й намалят поведението. Такива глупости! Английската гимназия по онова време беше елитно училище, само пет такива имаше в цялата страна. Съответно учителите също възприемаха себе си като елитни. Към Петя още преди тази случка много учители изпитваха ревност и се дразнеха, че е станала толкова известна, че е талантлива, че има подкрепа от такива поети... Разправяха, че се била държала странно, надменно... И просто използваха онази нелепа случка, за да я тормозят. Момичето е на 17 години, болезнена възраст. Нагълтва се с хапчета, затваря се в стаята си, късно я намират, докато я заведат в болницата... Спомням си как на другия ден отивам на училище, всички знаем за трагедията, а през нощта ученици бяха влезли в гимназията и с въглени написали по стените: убийци! Малко по-късно се наредих на лавката за сандвич, а пред мен беше директорката, която на въпроса защо се е стигнало до тази трагедия с Петя отговори: Тя и без това малко не беше добре! Това беше коментарът на директорка на училище, самата тя беше учителка по литература! Онемях. Явно у нас на хората на изкуството открай време се гледа така.