Ървин Олаф - красотата в кривите огледала на живота
Добрият портрет е въпрос на влюбване между модела и фотографа. За една секунда, за една минута, но трябва да се влюбите, иначе не се получава.
Лилия Илиева 27 November 2016
Има ли табута за теб? Какво не би снимал?
Не бих работил за политически партии, не бих искал името ми да се асоциира с политика. Най-много ме вълнуват човешките взаимоотношения.
Защо смяташ, че азиатската кожа е най-красива за снимане?
Структурата й е много хубава. Изглежда добре и на по-светло, и на по-тъмно, също и снимана в черно-бяло. Сенките по нея изглеждат красиво. Ирландската кожа също е фотогенична, защото е много бяла. Всяка кожа е хубава. Ако не е наранена. Даже и да е. И в България хората са с много интересна мургава кожа.
Никога не плача от фотографии, а когато гледам филми, слушам музика или чета книги, се случва. Това ме кара да ревнувам.
Погледът в очите на модела, спокойствието на всички мускули. На лицето има толкова много мускули. И когато те са много стегнати, лицето се превръща в маска. И другото е, че добрият портрет е въпрос на влюбване между модела и фотографа. За една секунда, за една минута, но трябва да се влюбите, иначе не се получава.
О, тогава в твоя живот има толкова много любов!
Така е, но тя е мимолетна. След тази секунда или минута е отлетяла.
Кое време на денонощието ти е любимо за работа?
През деня. Вече остарявам. Започвам да работя от рано, но най-креативното време за мен и екипа ми – дизайнерите на декора, моделите, осветителите – е между 10,30 и 17,30 ч. И човек трябва да се възползва от тези няколко часа, за да създаде специална атмосфера, друга реалност. Да си в студиото, да изключиш от външния свят, който би могъл да те разсейва.
Къде е студиото ти и как изглежда?
В Амстердам, голямо е около 500 кв. м. Малко разхвърляно, но чисто и все пак не прекалено. Там работим около 5-6 души. То е моят дом. Сутрин и вечер карам колело от вкъщи дотам и обратно. Докато карам към студиото, се превръщам във фотограф, а докато се прибирам, ставам отново обикновен човек.
Изглеждаш като човек, който води здравословен живот.
Иска ми се да бях, но имам прогресивно заболяване – белите ми дробове стават все по-малки. И търся начин да променя начина си на работа, за да работя навън и да има по-малко агресия около мен. А преди това, скъпа, аз доста съм си поживял и доста съм се порадвал на живота.
А срещна ли Дейвид Боуи?
Снимах го по време на един негов много интимен концерт. И докато учех в училището по журналистика (Олаф е завършил журналистика в Ултрехт. Там попада на учител, който го ориентира към фотографията – б.р.), опитахме да го интервюираме. Не като да го срещна на четири очи. Просто му зададох въпроси по време на една пресконференция. И това ми беше достатъчно. След тази среща интересът ми към него приключи. В периода от 13-ата ми годишнина до 21 и за мен, и за всички той беше голяма звезда. Но аз не съм звездоброец.
Филмите, които съм гледал през 70-те, от италиански режисьори като Висконти, Пазолини, Фелини, но също и попартът – Анди Уорхол, Рой Лихтенщайн. Харесвам много художници – Рембранд и Вермеер – от златния век, Караваджо и Рубенс от епохата на барока. От началото на XX век – Климт и Пит Мондриан, Казимир Малевич и Хуан Миро. От най-младите харесвам Дейвид Хокни. Харесвам и фотографи като Хелмут Нютън, но колкото повече остарявам, толкова повече се чувствам повлиян от киното и по-малко от фотографията. От млад живея в света на фантазиите и сънищата си. Реалността не ми харесва особено.
Никога не плача от фотографии, а когато гледам филми, слушам музика или чета книги, се случва. Това ме кара да ревнувам.
Какво за теб е секси?
Невинността. Харесвам хората, които са уникални, невинни и не толкова амбициозни.
Какво те вдъхновява сега?
Преди две години бях въодушевен от политическите промени в Европа, но приключих с това. Сега съм стар, уморен и вдъхновен от Шанхай. Бях там и видях живота на един град, който минава през трансформация. Населението му е 12 милиона. Усещаш присъствието на китайската история, която се претопява и слива с модерността. Съвсем различен свят от този, с който сме свикнали. Искам да направя цикъл фотографии за Шанхай и после да снимам филм, посветен на предполагаемата истинска голяма любов на Джакомо Казанова. Историята е базирана на холандския роман „Един прекрасен недостатък“ от Артюр Жапен по автобиографичните бележки на Казанова. Разказва се за Лусия, в която Казанова признава, че е бил истински влюбен. Но тя изчезва изведнъж от живота му. Според романа – защото се е разболяла от шарка и е принудена да крие лицето си. Това пък я превръща в обсебващ обект на желание за големия съблазнител.