На чия подкрепа най-вече разчитахте по време на скандала около и след инцидента с Цвети Стоянова?

В първите най-кошмарни моменти в Израел от разстояние научавах какво се случва и какви обвинения се стоварват върху мен, върху Ина и върху най-невинната от всички – резервата Любомира Казанова. Това дете получаваше есемеси с грозни „пожелания“ от типа: „Дано и ти да скочиш от шестия етаж“. Тогава обаче получих огромна подкрепа от всички чужди федерации, както и от повечето от българските ми колеги. Дори хора, с които никога не бях общувала много лично, ми написаха страхотно мили есемеси – например Йорданка Фандъкова, Аня Пенчева... Писаха ми, че ме подкрепят, че ми се възхищават и вярват в мен. Мария Гигова направи страхотен жест. Тя беше първата, която, след като видя как медиите в България ме разпъват на кръст, каза: „Нашата федерация трябва да излезе с официално изявление и да защити Илиана“. Източник на помията, с която се опитаха да ме залеят, бяха няколко души и две-три медии. Знаете ли, че наскоро дойдоха представители на две от тези медии и ми се извиниха. Приех извинението им, аз лесно прощавам. И никога не отмъщавам. Животът е този, който най-добре подрежда нещата, вярвам в това. Може би на хората им се струва, че съществуването е някакъв хаос, но аз виждам, че то е абсолютна, божествена хармония. Всеки си получава уроците. Аз също съм си получавала моите.

Звучите като много вярващ човек.

Да, такава съм. Духовният живот и духовният свят силно ме интересуват. Вярваща съм, моля се, от години ползвам мантри. В същото време се интересувам от античните науки – нумерология, астрология. Когато бяхме в Израел, отидохме с момичетата на Божи гроб. Винаги, когато ходим на спортни лагери или състезания, гледаме да ги водим и на разни исторически забележителности, да им покажем красотата на света, да не се чувстват като затворници в залата. На това ме е научила моята първа треньорка Златка Бончева, при която започнахме и аз, и Лили Игнатова, и Камелия Дунавска. Бончева ни караше да рисуваме, да пишем стихове, да плетем, да правим мартеници, водеше ни сред природата, разказваше ни за растенията, за звездите. Не бяха само тренировки, тренировки, тренировки. Та отидохме на Божи гроб, разгледахме, написахме си листчета с много красиви молитви и желания и ги оставихме на Стената на плача. По-нататък в Храма не може да влезеш. Аз обаче казах на момичетата, че ще вляза, защото искам да си намеря камъче. Момичетата ме убеждаваха, че няма да намеря никакъв камък, тъй като всичко е от мрамор, но аз минах под лентите и малко навътре видях един камък, който буквално си ме чакаше на пътя. За мен това си беше знак, че Господ е с мен. После раздадох парчета от този камък, който кой знае колко време беше стоял на това свято място, на различни хора. И на Цвети донесох от него заедно с разни масла.

Как при цялата създала се ситуация все пак успяхте да спечелите бронзов медал на Олимпиадата?

Имахме един подготвителен лагер в Рио преди старта на Олимпийските игри. Изключително тежко беше! Момичетата играеха добре, но без душа. В очите им нямаше живот, нямаше искра. Посветих цялото си време и енергия да ги накарам да се усмихнат. Първата фаза на състезанието не мина никак добре, едва се класирахме за финала. Тогава отново събрах момичетата в стаята си и им казах, че искам на последната тренировка преди състезанието да излязат усмихнати, с високо вдигнати глави и дори за секунда да не поглеждат италианките и рускините – най-сериозните ни съпернички, разпределени да тренират до нас. Ако ги погледнете – заявих им, – магията ще се развали. Обясних им, че когато човек е усмихнат, се задействат едни мускули, които имат връзка с мозъка, и под тяхно въздействие той изпраща сигнали към цялото тяло. Когато се усмихвате, небето се отваря и Господ ви помага – ето така им казах. Не мога да ви опиша те в какво състояние бяха – ридаеха през цялото време, много искаха да си изиграят съчетанието, но бяха изгубили увереността си. Казах им: „Когато започнах с клуб „Илиана“, обещах, че ще станем най-добрият клуб в България, и си изпълних обещанието. Сега ви обещавам, че утре ще си изиграете и двете съчетания и ще вземете медал“. Исках от тях само да са усмихнати, изправени, със стойка, с брадичка нагоре и да излязат и това хоро, дето го играят по време на съчетанието, да го забият буквално.

Бях убедена, че ще вземем медал въпреки огромната конкуренция и мощните лобита в художествената гимнастика, защото нямаше логика Господ да ни е превел през този ад, през толкова мъки, трудности и страдания напразно. „Утре всичко ще свърши. Играйте за момента. Играйте за тази препълнена зала. Каквото ни се е случило – ни се е случило, каквото сме преживели – сме преживели, това е приключило. Излезте и грабнете вашия миг. Това са вашите две минути. Ако не го направите, ще станете като онези гимнастички, които на по шейсет години продължават да сънуват съчетания и как ги играят. За мен това са хора нереализирани, неосъществени, нещо е останало неизживяно. Аз след отказването си никога не съм се сънувала като гимнастичка...“ Така че просто им казах: сега и после – край! Излязоха от стаята ми като съвсем друг отбор. Дори коментаторката Боряна Тончева, като ги видя как излязоха за първото съчетание на следващия ден, заяви, че около тях сякаш свети аура. Те буквално пламтяха... И после, когато с Ина Ананиева се оттеглихме в едно ъгълче и ги наблюдавахме на почетната стълбичка и... (тук Илиана се разплаква). Знаете ли какво е да направиш отбор, да вземеш невръстни деца и да извървите заедно целия този път! Не мога да опиша вълнението, което изпитвах. Беше като екстаз. Благодарих на Господ за всички изпитания, които ми изпрати. Обичах всички, дори и хората, които ме разпъваха на кръст в България. В такива моменти човек е в друго измерение.

От България може някои наистина да са ви изпратили за Рио с „Разпни го!“, но затова пък ви посрещнаха с „Осанна!“.

Посрещането на летището беше незабравимо! Цунами от любов – хора ми пишеха, пращаха ми видеа къде са били и какво са правили, докато ние сме играли съчетанията си – едните на плаж в Гърция гледат състезанието на огромен екран в бара, други – на телефон в колата си. Вижте, спортът си е спорт, особено когато влизаш в него с желанието за титли и медали. Умората, лишенията, трудът, жертвите са неизменна част от успеха, но и от ежедневието в спорта – това би трябвало да е ясно на всички. Ама някое момиче било плакало! Ами ще плаче! Обаче все пак с нищо не трябва да се прекалява. Винаги съм се опитвала да осигуря на моите момичета онова, което на мен ми е липсвало – удоволствието да се чувствам звезда, радостта, блясъка. Затова се опитвам да им доставя такива удоволствия – фотосесии, специални рокли. Да се почувстват звезди! Сега сме подготвили страхотен бенефис на този ансамбъл в зала „Арена Армеец“. Те заслужават да бъдат изпратени подобаващо.