След няколко месеца Вандербилт навършва пълнолетие и наследява парите, донесли й толкова страдания. „С наследството купих скъпи подаръци на близките си, но за майка ми това не бе достатъчно – тя очакваше да я издържам до края на дните й. Леополд се противопостави с аргумента, че мама никога не ме е дарявала с любов…“, връща се назад Вандербилт. Под диктовка на Стоковски с парите основават фондация, а Голямата Глория е посъветвана на официална пресконференция да си намери работа като всички нормални хора. „Чувствах се сякаш някой беше умрял. Разбирах, че Леополд е прав, но в същото време се мразех, защото все пак тя ми беше майка и единственият човек, който исках да бъде изцяло мой още от раждането ми.“

С Леополд заживява в новата си златна клетка – имението му в Санта Барбара, което той нарича Манастира. „Много подходящо название, защото водехме съвсем затворено съществуване, далеч от панаира на суетата. Беше се изолирал дори от дъщерите си. Много често оставах сама, той пътуваше до Европа. Постепенно престанах да го смятам за Бог... Насилвах се да седя с часове на досадните му репетиции.“

Глория ражда двама синове, но иска и да рисува, да пише и да стане актриса, или просто да се вижда с приятели. С всеки изминал ден осъзнава, че великият музикант е фалшив човек, който измисля дори миналото си. „Не ми се доверяваше и разбрах, че докато аз бях стъпила с малкия си пръст в неговото сърце, той бе нахлул и с двата си крака в моето.“

Закуска в Тифани

Накрая Стоковски склонява да се пренесат в Ню Йорк, където Глория си наема отделен апартамент между Пето и Медисън Авеню, за да рисува. Подновява дружбата си с Труман Капоти, а в студиото й се настанява приятелят й от детинство Ръсел Хърд, гей и неин душеприказчик. Точно тогава Капоти започва да пише история за млада жена, обитаваща жилище от кафяв камък, като това на Глория, където я посещава довереник като Ръсел. Героинята на Капоти напомня донякъде и на Каръл Маркъс, която бяга от втория си брак с Уилям Сароян и също се приютява в студиото на Глория. Любовните авантюри на двете прерастват в образа на Холи Голайтли от новелата „Закуска в Тифани“ (1958).

Някъде по същото време Вандербилт се влюбва в Марлон Брандо и прекарва незабравима нощ с него, но той бързо губи интерес и Глория дълго страда. Утеха намира в първата пиеса с нейно участие „Лебедът“, която се играе с успех на Бродуей. Леополд се връща от поредното турне в Европа и тя отново му иска развод, но той е категоричен, че никога няма да я пусне. В отчаянието си Вандербилт смесва бутилка скоч с приспивателни и отива при съпруга си, заплашвайки го, че по-скоро би умряла, отколкото да остане с него. Единственото, което той прави, е да викне линейка. По-късно Глория събира смелост да вземе децата и да напусне Леополд. И да тръгне към следващата си любов.

Франк Синатра.

„Синатра експлодира в моя живот като фойерверк – пише Вандербилт. – Той тъкмо се беше разделил с жена си Ава Гарднър, беше получил „Оскар“ и се беше изстрелял в звездите, повличайки и мен нагоре. Таблоидите тичаха след нас – разрази се скандал, но изобщо не ми пукаше. По-важното бе, че бях отново свободна и жива. Без Франк нямаше да напусна Леополд.“

Със Синатра правят планове за пътешествие до Бали, за съвместен филм и най-важното за Глория: тя да подпише договор с продуцентската му компания за три ленти, включително и за „Бандата на Оушън“. За първи път Вандербилт оставя любовта на заден план (обещава си повече никога да не се омъжва) и се съсредоточава върху кариерата си, записвайки се в престижна театрална школа. По същото време прочутият Ричард Аведън я снима за „Харпър’с Базаар“ и я запознава с режисьора Сидни Лъмет. Глория никога няма да забрави как Лъмет я взема в мечешката си прегръдка още на първата им среща – бал, организиран в чест на Грейс Кели. Двамата се впускат в танц и Глория усеща как сърцето на Сидни бие лудо заради нея, но той бърза да си тръгне заради среща с агента си. Обещава да се върне. „Залагам една червена роза, че няма да го направиш“, отговаря му Вандербилт.
След малко той наистина се връща с червена роза и двамата си тръгват заедно. Оттам нататък са като залепени един за друг, до такава степен, че и приятелите им трудно ги понасят. Сценарият за филм с нея обаче се оказва пълен боклук и Глория отказва да участва. По-късно често се чуди защо е била толкова обсебена от желанието да играе. „Имаше много общо със старанието ми да впечатля майка си. Сидни направи всичко възможно да ме подкрепи в развитието ми, но аз си дадох сметка, че след всичките ми усилия през последните 7 години мразех всяка минута от тях.“

Възходът на Лъмет тъкмо започва и в този период той снима дебютния си филм „Дванайсет разгневени мъже“, превърнал се в класика. С Глория са родени в една и съща година и приемат това като знак, че трябва да останат завинаги заедно. „Той бе най-топлият и искрен човек, когото познавах, и ме обичаше безумно. Защо се разделихме? Защото аз всъщност не исках брак и още деца, а той искаше точно това. Сякаш след Леополд бях заключила сърцето си.“