Най-хипнотизиращият филм на ужасите, който сте гледали! Не можете да откъснете очи от екрана. Не можете да откъснете очи дори от... сцената с очите. Който е гледал, знае за какво става въпрос, аз повече думичка няма да издам. „Домът на мис Перигрин за чудати деца” на Тим Бъртън (създаден по едноименния роман на Рансъм Ригс, издаден и у нас от „Бард”) e противопоказен за хора без фантазия и категорично забранен за такива, които не споделят тимбъртъновото чувство за хумор – брутално, абсурдно, рязко, безмилостно, черно до побъркване! Феновете на Бъртън обаче ще се влюбят лудо. Отвратително красив филм – казвам го без грам поза и без капка снобизъм.

Не е трудно в главния герой на филма – 15-годишният Джейк, който притежава свръхспособността да вижда чудовища – да съзреш алтер егото на самия Тим Бъртън. Отдавна пораснало (макар и не съвсем) дете на мрачните готически приказки и демоничните сенки, откривател на вътрешните ни чудовища, които може да са грозни, кротки и тъжни, но може да са свирепи, кошмарни и дълбоко ужасяващи. Добри чудовища, зли, страшни, смешни, красиви, влюбени...

Ничия глава не е „раждала” толкова чудовища, колкото тази на Тим Бъртън, обгърната с хипарски ореол от вечно несресана коса (къде на шега, къде наистина той казва, че ненавижда гребените). В неговите филми няма герои, има чудати същества, т.е. чудовища. Такива са дори онези, които външно приличат на човеци. Чудовищата са Бъртъновите хора. Така е във всичките му филми – любимият ми „Едуард Ножицата”, „Бийтълджус”, първия безсмъртен „Батман”, „Ед Ууд”, „Слийпи Холоу”, „Суини Тод: Бръснарят-демон от Флийт Стрийт”’, „Тъмни сенки”...

В „Домът на мис Перигрин за чудати деца” чудовищата са повече отвсякога – банда сладки дечица, от които ти настръхват косите, армия побеснели от глад Сенки (много приличат на Слендърмен от компютърната игра) и кошмарни облещени изчадия, които – и това никой не може да го направи така виртуозно както Тим Бъртън, никой! – в един момент ти смразяват кръвта от ужас, а в следващия – те спукват от смях. И една Ева Грийн, която е кралицата в света на филма – не само защото играе мис Перигрин и по подразбиране това е един от главните персонажи, но и защото е гениално точна в начина, по който изгражда ролята – презрителна, любезна, властна, безстрашна, достолепна и всичко това с една усмивка само.

И ако Ева Грийн е Кралицата, кой тогава е Кралят? Самюел Джаксън, приятели, Самюел Джаксън. Може и да не го познаете веднага, но когато в една от най-култовите кошмарно-забавни сцени, си кажете: Този актьор!!! – да знаете, че това е Самюел Джаксън. Май не сме го виждали толкова бесен от „Криминале” насам. Във филма много ясно се вижда предизвикателството, пред което са изправени актьорите в продукции като тази – да успеят да се приспособят към компютърно генерираните визуални ефекти, да се слеят с тях, да се превърнат в органично цяло.

Не искам да разказвам сюжета на филма, защото „Домът на мис Перигрин...” не е сюжет, а лудница от образи – от чудовищата, за които вече толкова пъти споменах до фантастичната предметна среда на филма, викторианските сервизи, готическите замъци, пънкарските костюми... Операторът Брюно Делбонел има богат опит с приказните светове, все пак именно той е зад камерата както на „Тъмни сенки” на Бъртън, така и на култовия за мнозина филм „Невероятната съдба на Амели Пулен”. Между другото дори дизайнерът Марк Джейкъбс се вдъхнови от „Мис Перигрин...” и създаде колекция в чест на Бъртъновия филм. Убедена съм, че мнозина ще бъдат шокирани от пъкленото смесване на примитивен ужас и висококаратова ирония, но това е киното на Бъртън. Дръжте се!