Знаете, че легендите за вашата взискателност и безкомпромисност по отношение на дисциплината и теглото на „златните момичета“ са все още живи. Такава ли сте и сега с танцовата си трупа?

Наистина безкомпромисна бях само в първите години като треньор, след това винаги съм правила компромиси. Като започнах с танцовото шоу, държах на килограми, на външен вид. Сега обаче съвсем съм му отпуснала края. Дори смятам, че започвам да преминавам границите на допустимото и качеството рязко пада. Моите танцьори ми казват: „Ама ние сме най-добрите от всички“. Отговарям им – най-добрите сте на село. Аз знам какво е нивото на танцовото изкуство в света. Ние сме на едно много ниско ниво. За щастие сме в областта на народния танц, където можем да минем с ентусиазъм, с енергия. Въпреки това мисля, че е време да се оттеглям.

Ами така. Тази година през есента смятам да спра с шоуто. Много ми е трудно и ми става все по-трудно. Пътувам, разговарям, убеждавам. Някой прави откупка, друг – не. Много ни излъгаха, много не ни платиха. Искам да изкараме сега сезона и наесен да спрем. Решението идва естествено. Аз много се самоанализирам. Усещам възрастта си, умората си. Искам да се съсредоточа върху работата в залата и там да помогна с каквото мога.

Какво ще правите?

Онзи ден се срещнах с директора на Русенската опера и го попитах: склонен ли си на лудости? Понеже аз съм готова за една последна лудост. Един проект, нещо като „опера на мегдана“. Това ще бъде „последната грешка на Нешка“. И имам идеята да организирам школа за талантливи деца, в която те да спортуват, да танцуват, да пеят и едва на един по-късен етап да се определят. Не още в началото да бият детето с цигулката по главата и да му викат: Свири! Ако успея да поставя началото на една такава школа, ще смятам, че съм си свършила работата на този свят. Смешно е обаче да прави човек планове, особено на 70. Ако е рекъл Господ...

Вие самата как влязохте в спорта?

Започнах да тренирам художествена гимнастика, когато бях на 20 години! Преди това бях играла балет, бях тренирала спортна гимнастика, завърших народни танци в хореографското училище. Сега гимнастичките не могат да танцуват, въобще не се интересуват от музиката. Моите гимнастички играеха на палци, изпълняваха партии от класическия балет, имаха по-добра подготовка от някои балерини. Сега обаче мамите и бабите искат медали, резултати.

Навремето, в златните години на художествената ни гимнастика, вие самата не гонехте ли също медали и резултати?

Да, но не за 10-годишни деца. Тялото трябва да укрепне. Слава Богу, и без това не може да се състезава при жените преди да навърши 16 години. Болна амбиция е да хвърляш в състезания 8-годишни деца, като ги караш да правят всички задължителни елементи, които натоварват гръбначния стълб и съсипват тялото. Аз се боря срещу това, макар че отговорът, който получавам, винаги е един и същ: професионалният спорт, независимо дали е тенис, гимнастика, колоездене или каквото и да е, просто уврежда здравето.

Аз нея на нищо не успях да я науча – нямах време. Тя мен – на много неща. Най-вече на това, че детето има свой път на развитие. В началото тя учеше в 30-о училище „Знаме на мира“, тогава беше елитно. Но след промените я преместих, защото в района на 30-о имаше много наркотици и в един момент бях притеснена за нея. Ето върху такива неща можеш да влияеш, и то докато детето е по-малко. Задача на родителя е да изправи детето, да му осигури възможност да се образова, да му даде една култура... въпреки че и това... Ние с баща й на Аглика (Стойчо Липчев, вторият съпруг на Нешка Робева – б.р.) слушахме Би Джийз, Сантана, класика... Веднъж Аглика кара едни рапъри от Търново до София и те после ми казаха, че през цялото време в колата е пускала само чалга. Разбира се, с времето музикалните й вкусове се промениха. Трябва да признаеш на детето си правото да греши. Казала съм й: Ти си мое дете и съм до теб. Обикновено тя приема всичко като критика. Така че вече мълча.

За внучката си Рада повече ли време имате, отколкото някога за дъщеря си?

Все още не достатъчно. Тя е на 7 и вече има телефон. Не мога да се наложа обаче, има си майка. Тук като дойде, не гледа телевизия, няма играчки. По цял ден е навън и се занимава прекрасно. Измисля си, фантазира си. Детето има нужда от въздух, от творчество. Миналата година с нея и с една моя приятелка французойка си направихме екскурзия до Дряновския манастир, пещерата Бачо Киро, Шипка, тази година съм решила да я разведа на други ключови места... Моят баща ни организира една такава екскурзия, когато бяхме деца. Той беше болен от костна туберкулоза и прекара девет години в гипсово корито, ходеше с корсет, не можеше да се движи... Дълги години единственото, което можеше да прави, беше да мята въдицата в Дунав и да лови риба. Изхранвахме се с риба – зимно време осолена, лятото – прясна. Само риба. Тогава обаче Дунав беше чиста и като деца пиехме вода направо от реката.