Когато Нешка Робева купува къщата в Трудовец преди почти 25 години, цените са толкова ниски, че тя дори купува две – втората е за дъщеря й Аглика и нейното семейство. „Не идват сега, но знам, че един ден ще ми бъдат благодарни – казва Нешка Робева. – През годините, когато около мен някой продаваше къща, задължително съобщавах на племенниците си и ето сега две от съседните къщи са на наши деца. Всички сме тук и ни е много хубаво“.

Какво правите, когато сте тук, госпожо Робева?

Дишам. Аз в София наистина не мога да дишам. Тук спя по-добре, дишам по-добре, по цял ден съм навън и работя в градината. Към 10 ч., когато се стъмва, хапвам, вземам си книга, лягам си, чета и ми е толкова приятно... Просто човек се преобръща.

Виждам, че имате лаптоп обаче. Явно все пак не сте се лишили от новите технологии...

Имам лаптоп, за да пиша някакви неща или да гледам филми, но нямам интернет. За какво ми е? Най-напред се уверих, че не мога да се доверя на информацията, която циркулира в мрежата. И после няколко пъти чета разни неща по повод различни случаи, в които бях замесена. Останах безмълвна – какъв език, какви изрази се използват в коментарите! При това много често от колеги. Сега по повод Цвети Стоянова също ми показаха какво се пише – ужасяващо!

Най-тъжно е за детето. Че е било в депресия, това вече е извън съмнение. Лошото е, че не е открита навреме. Ако имаха един лекар, да не е приходящ, а да си е лекар на националния отбор, който познава и следи момичетата, може би щеше да е различно. Обикновено неспециалист не може да хване депресията ей така, с просто око. Българското семейство все още изпитва срам да признае, че някой от семейството има психично заболяване, психичен проблем. Моят баща известно време работи като пазач в психиатрията в Лом и аз като дете отивах да му нося храна на обяд и общувах с психичноболните, те много обичат деца, между другото. В семейството ни имаше човек с такова заболяване, а пък братовчедка ми, при която живеех и която ме е отгледала в София, беше психиатър. Така че аз имам и познания, и наблюдения върху хора с подобни проблеми. Депресиите са изключително трудни за улавяне заболявания. В момента в който научих, че Цвети не контактува, че гледа в една точка, моментално казах да я заведат на психиатър, но това беше в деня преди заминаването на отбора. От доста време си мисля, че е абсурдно националният ансамбъл да няма конкурентен отбор – тук, в България. Защото когато имаш конкуренция на национално ниво, психиката ти се калява и когато излезеш на международно първенство, ти си по-подготвен за стреса. Илиана (Раева – б.р.) обаче ми казваше: „Ще осигуря на момичетата пълен комфорт! Няма да позволя косъм да падне от главата им! Стига с тези ваши идеи за конкуренция!“ Не знам къде е истината, но със сигурност знам, че големият спорт не е комфорт.

Вие самата като дългогодишен треньор на националния отбор имахте ли психолог за момичетата?

Не. Отказвах. Ако аз, която съм по цял ден с тях, не ги познавам, тогава кой? Но аз наистина ги наблюдавах изключително внимателно. Бяха толкова различни една от друга! Трябва предварително да експериментираш, за да разбереш коя на какво реагира. Анелия Раленкова например беше такъв тип състезател, какъвто бях отчасти и аз. Сама се подготвя, сама се разгрява. И аз не обичах треньорката да се мотае около мен преди състезание или да ми казва „Не се притеснявай!“. Как да не се притеснявам! Лили Игнатова пък имаше нужда да съм до нея, да й диктувам, да я гледам непрекъснато, дори да й дам знак да си започне съчетанието. Трябва да си много близък с децата, да ги познаваш много добре, да имаш силна интуиция за тях, да си им отдаден. И тогава нямаш нужда от психолог. Когато аз бях състезателка, имах огромни проблеми със собствената си психическа устойчивост. Аз тренирах много, по 12 часа на ден. Никой не ме караше, просто ми доставяше удоволствие. Преди състезание по един месец не можех да спя. Въпреки всичко така се случваше, че на тренировки играех без грешка, а на състезания задължително грешах. Въпрос на психика. Мария Гигова например беше много устойчива психически. Моята братовчедка психиатър все се притесняваше заради моята лабилност. Постепенно започнах да се опитвам да разбера механизма на грешката, изучавах техниката на уреда и чак на последното си състезание – каква ирония! – вече знаех, че няма да сгреша. Бях се научила да наблюдавам отстрани изпълнението си, като при медитация. Но трябва много опит, много време за тези неща. Нашият „методист“ на отбора пък ме научи как да преодолявам стреса преди самото състезание, как да „изключвам“ – чаша сухо бяло вино с изцеден в него сока от половин лимон. Изпивах го преди лягане и заспивах.