Когато започна изграждането на ВВТ, познати от Нова телевизия, които вече работеха там, ме приобщиха. Тогава родих и концепцията на предаването „Забранено за мъже“, определяно като феминистко токшоу. Трая само шест месеца, но и днес се случва да ме разпознаят. От ситуацията на недоразумение между мен и новото ръководство на телевизията ме извади списание „Анна“. Като главен редактор изведох списанието сериозно напред, поемайки скандалния риск да слагам и фолкпевици на корицата.
Оттам започна и неосъзнатото ми пиарстване. Бях две в едно – главен редактор и пиар на списанието. Острият ми език провокира интереса на телевизиите и оттам като се почна… Иван и Андрей ме канеха в „Сблъсък“ и тези предавания, в които участвах, бяха определяни като много успешни. Хората ме разпознаваха, цитираха станали култови мои реплики. Умът ми ражда безумни неща само в ситуация на криза. Убий ме, в спокойно състояние не мога да формулирам хитове.

Винаги съм била сам юнак на коня. Не съм очаквала от никого да ми помага за нищо. Особено пък нездрави очаквания в тази насока към мъже. Не съм имала много лични връзки, но са били сериозни и продължителни. Не съм и търсач на силни усещания, на евтини удоволствия също – прекалено сериозна съм за това.

Не съм се втурвала в работа заради емоционални липси. Ясно разделям работата от личния живот и се старая да съм пълноценна на двете места. Личен живот не означава само и единствено мъже. Той е цяла вселена – родители, приятели, хоби, интереси… Мъжете са по-скоро добавка в живота. Подправка, на която се радвам само ако е качествена. Не ползвам заместители. Когато излизам от дадена връзка, чак благодарности не изпитвам, но приемам нещата като опит. Всяка връзка ме е променяла, отваряла ми е очите към живота под различен ъгъл и сглобявам пъзела. Не се чувствам самотна никога, всъщност се наслаждавам на моментите, в които съм сама. Не злословя по адрес на мъжете, с които съм била. След като съм била с тях, значи съм ги избрала. А и те са ми дали само това, на което са били способни. Имала съм удовлетворяващи емоционални връзки. И когато емоцията е прекъсвала, съм прекъсвала и връзката.

В интерес на истината няколко пъти съм получавала предложения за брак. В един от случаите това стана публично и вестник „Нощен труд“ излезе със заглавие „Взеха я!“, сякаш съм тежала с моето безхаберно безбрачие на цялата държава.
Запознах се с амбициозно момче, което чрез моя приятелка стигна до мен. Поддържахме в началото приятелски отношения, но той много бързаше връзката да прерасне в нещо повече. И го направи. На официалното парти по повод стъпването на българския пазар на жълтото списание Star. Аз тогава затварях брой на „Анна“, имах проблеми със сроковете, но главната редакторка на новото списание настойчиво ми звънеше да отида на всяка цена. Било на живот и смърт. Отидох, но не спирах да говоря по двата си телефона едновременно. А в същото време ме гонеше сервитьор с чаша шампанско. Когато отпих, нещо се удари в зъбите ми, но реших, че е парченце от чашата. А беше пръстен със сериозен диамант. Изтъпях. Всички ме снимаха, започнаха да ръкопляскат. Много се притесних. Сам годеникът, син на министър от прехода, се появи по-късно. Беше ми приятно, но наистина не бях готова. И не обичам да бъда притискана. Всички решиха, че съм приела. Казах си – добре, Ани, дай шанс на човека. По принцип давам втори шанс. Вярвам във втория шанс. Компромисен човек съм, независимо колко твърда и безкомпромисна изглеждам. Приемане е мотото на живота ми. И солта, и захарта са за хората. Щастието се намърдва между тях.

С кандидат-жениха не се получи. Няколко пъти ни в клин, ни в ръкав подметна: свалиш ли пръстена, ще го изхвърля. При поредното напомняне да го нося една вечер импулсивно отвърнах – добре, ще те улесня. И го хвърлих, надалеч, в тъмното. Той тръгна да търси пръстена, аз – към дома си.