Още мисля по въпроса за връзката между глада и мъжете, които искат да хранят. Освен че е опровержение на цялата ми философия за света, трябва да приема, че е по-вярна от моята логика. От мъжка гледна точка.

Човек с професия като нашата, работил доста интензивно по тежки, понякога опасни теми, неизбежно развива мъжки качества. Или поне така си мисля. А всъщност аз не съм мъжкарана. Никога не съм играла с момчета на война, не съм прескачала огради, винаги съм си била от страната на момиченцата, даже от страната на страхливите момиченца. Много говорех от малка, умеех да споря, да защитавам тези, които смятам за правилни. Но да се бия и надбягвам – не.

И до днес не се надбягвам с никого. И не се състезавам. Тичам си в пътеката и не ме интересува дали и колко са пред мен и зад мен. Важно ми е аз да не спирам. Другите да мислят за себе си.

Така не се състезавам и с жените в рода. Баба ми беше еталон за домакиня и залагаше много да я „наследя“ в майсторството на готварството и уюта. Аз сякаш разбрах, че го мога, твърде рано – във втори клас направих първия си печен сладкиш и реших да се отдам на други занимания. Някак отрекох домакинството като евентуално постижение. Стори ми се твърде лесно, за да бъде моя истинска цел. Или просто не беше „моето“. За дълго време. Докато не се събудих една сутрин с желание да направя тирамису. Не отворих тетрадката на баба ми, знаех, че там не са сладкишите, които ще се превърнат в типичните ми десерти. „Намерих“ се и вече не ми е толкова чуждо да показвам, че не приемам уюта за враг.

Но бракът за мен никога не е бил ценност. Може би заради многото бракове на родителите ми, от малка знам, че „докато смъртта ни раздели“ не е вярно. Или по-лошо – вярно е. Понякога единият умира. От раздялата.
Затова съм развила зависимост към несигурността. Живея във връзки, които няма да прескочат границата. Най-вероятно никога не съм давала вид на човек, който истински иска да се задоми. Имало е моменти, в които съм искала да опитам, сигурно съм била готова, но тогава пък не е имало такава среща на желанията с човека, с когото съм била.

Както съм свободолюбива, така и не съм. Имало е моменти, в които съм си отдавала свободата до край. Позволявала съм на мъж да ме контролира тотално, да влияе на всяко мое решение, да владее мислите ми, да ограничи съществуването ми до негова функция. До момента, в който не се разочаровах и се освободих. Инстинктът ми за самосъхранение се включва винаги. Дори и да изглежда закъснял.

Била съм изоставяна. И аз съм изоставяла. Понякога няма значение колко е дълга една връзка за това как ще я запомниш и как ще ти издере или избродира душата. Хубавото в любовта е удоволствието от даването. Най-щастлива съм била в желанието да се отдам. Разбира се, няма как без хармоничен обмен на енергия. Вярвам, че така се създават домове и други животи, а не по план и биологичен часовник. Имало е връзки, които съм можела да продължа. Да изпълня социално приемливата формула. Имала съм възможност, независимо дали ще я наречем брак или съжителство. Но тази възможност не е отговаряла на представата ми за щастие. Затова съм я пропускала. Така е и с децата. Някои мъже си мислят, че като поискат от една жена да им роди дете, тя трябва да хвърля шапка и да вика „благодаря за оказаната чест“. Дори и това предложение да не върви с предложение за семейство и партньорство. Мъжете обичат да се възпроизвеждат и са ме одобрявали за майка на децата им, без да поемат истински ангажимент за връзка. Моят реализъм не позволи да участвам в създаването на човек, който ще вижда баща си рядко. Иначе темата за децата не ми е нито болезнена, нито табу, нито фиксация. Приятни са ми децата. Чуждите. Всичките ми приятелки имат деца, сестра ми има две. Обичам ги. Никъде не е написано, че всички трябва да имат.