На 11 май у нас беше показан филмът „Никой не иска нощта“ с четири награди „Гоя“, в който си партнираш с Жулиет Бинош и Гейбриъл Бърн. Разкажи повече за това.

Филмът е камерен. Действието се развива в началото на ХIХ век, става дума за откривателя на Северния полюс. Поканиха ме да участвам в него без кастинг. Ролята ми не е голяма, но бях в реален диалог с Жулиет Бинош и Гейбриъл Бърн. Те са на космическо ниво. Гейбриъл Бърн играе ескимос, аз съм доктор, който го обижда леко расистки. Той има такова присъствие, че си отваряше два пъти устата и аз изчезвах от кадър, а трябваше да се заяждаме. В същото време Жулиет Бинош седеше от другата ми страна... А тя не играе, тя живее пред камерата. Но се стегнах и направих каквото мога... Харесах играта на един актьор и го споделих с режисьорката Изабел Койшет, за която в Испания казват, че е женският вариант на Иняриту. Казах й: „Никога не съм гледал този актьор, но той е страхотен.“ Отговори ми: „Е, ти какъв мислиш, че си?“ Наскоро разбрах, че въпросният актьор Мат Селинджър е син на автора на „Спасителят в ръжта“ Джеръм Селинджър.

Кой е холивудският актьор, с когото си имал най-дълго сътрудничество на екран?

С Харви Кайтел работихме 18 дни във филма „Сива зона“. Героят му беше шеф на концлагер, моят – дясната му ръка, реална личност и страшен садист. Има една сцена, в която застрелва последователно 15 души в главата.
И между другото, 18 дни не обелих дума на Харви Кайтел, защото всички се натискаха да си говорят с него. Аз не исках да се превърна в поредния досадник. След последната сцена отидох да му призная, че за мен е било удоволствие да работим заедно. И той не можа да повярва, че му говоря. Даже се зарадва. Беше решил, че ми е неприятен.

Имало ли е моменти, в които изпитваш вътрешна съпротива към това, което трябва да направи героят ти?

Малко са. Един от тях е, когато трябваше да изиграя умиращ от рак. Получих предложението благодарение на американска агентка, която ме беше открила в IMDb и ми предложи да бъде мой агент. Тя се свърза с най-големия кастинг директор в Лондон, правил кастингите за Хари Потър. Оказа се, че търсели актьор, говорещ английски с руски акцент за филм „Z-та световна война“. Предложиха ми самолетни билети до Лондон и обратно и да ми поемат една нощ в петзвезден хотел, за да отида на кастинг, но аз съм с тежка клаустрофобия. Приеха да се запиша сам и да изпратя записа. Тогава трябваше да изиграя сцена, в която си партнирам с Брад Пит и той разбира, че съм болен от рак. Имах голяма съпротива, защото баща ми почина от рак на белия дроб, от което имам много лоши спомени. Пратих записите. Много са ме харесали, но понеже режисьорът държал ролята да се изпълнява от руснак, агентката предложи тайничко да променя в IMDb, че уж съм роден в Москва. Тук ставаше дума за една от трите главни роли. Най-ниският възможен хонорар за нея би започнал от 500 000 долара. И въпреки това отказах. Не че съм страшен националист, но бих искал все пак да си остана български актьор. И кастинг директорът каза: „Както прецениш!“

Съжаляваш ли?

Двоумя се, защото можех да променя това след два месеца и всичко щеше да е ок. Не знам защо извадих национално самосъзнание. Така или иначе впоследствие сценарият се промени и ролята падна. Дамата продължава да иска да ми е агент, но съм помолил да ме търси за проекти в Европа, не в Щатите, защото мога да издържа до час-два. Още не съм готов да летя 12 часа.

Първите три месеца боядисвах къщи в еврейската част на Бруклин. А вторите мих коли в Лас Вегас. Преди това напуснах Сатиричния театър, където не бях никак щастлив, защото от назначението си до края попълвах единствено дупки. В един момент в Щатите се оказаха всичките ми най-близки приятели и просто исках да живея живота си с тях. След шест месеца там разбрах колко лудо съм влюбен в професията си, че не желая да работя нищо друго и не желая да живея в никоя друга държава, освен България. Искам да имам пари да пътувам където си искам, но да си живея и да си умра в България. Буквално избягах от Щатите. Бях много щастлив, като се върнах. После станахме гаджета с бившата ми жена и след три години се оженихме, и така – дванадесет години. Тя е балерина. Много талантлива. За неин рожден ден й подарих този интериор. Купих 80 метра бял плат и измислих как да ги закача.

Къде си срещнал Уилям Дефо и Рей Лиота, после и Люк Бесон?

На тази улица, на която сме и сега – „Стефан Караджа“. Отсреща беше Френският център, в който Люк Бесон ходеше да си урежда премиерата на „Минимоите“ в България. Два-три пъти съм го срещал. Освен това играх и във филма „Хитмен“, на който той беше продуцент. Не сме се запознавали, но съм влюбен в работата му. Мечтая да направя пиеса по негов филм. Вече съм я драматизирал.
А Уилям Дефо и Рей Лиота срещнах, когато един прекрасен ден слязох по чехли да хвърля боклука, блъснах се в някого и чух от двете ми страни Excuse me. Гледам ги двамата, а аз – по чехли с боклука в ръце. Завиха зад Пощата. Хвърлих боклука, прибирам се и викам на жена ми: „Аз добре ли съм? Да не сънувам?!“ Разказвам й какво е станало на улицата. Десет минути по-късно ми се обажда една асистент-режисьорка и казва:
„Зарко, снимаме зад Пощата. Моля те, ела да си поговориш с Уилям Дефо, защото всички имат страшен респект и се притесняват да общуват с него. И той стои много тъжно на стълбите на караваната.“ Казах й: „Ако играя във филма, да дойда. Но просто хей тъй на, е малко тъпо.“ Иначе аз обожавам Уилям Дефо. Но съм и изключително притеснителен човек.