Кой те впечатли от холивудските звезди, с които си си партнирал?

Може би сър Бен Кингсли. Той самият искаше да му викат сър Бен. В момента е на 71 години и е изключителен – и човек, и професионалист. Снимал съм два филма с него. Даже имам издънка – трябваше да му подавам текст извън кадър и закъснях. Сърди ми се един ден. На втория ме поздрави леко сърдит. А веднъж снимахме с него, Малин Кръстев и Стефан Щерев. За един кадър сменяха осветлението цял час. Той през цялото време не мръдна от мястото, на което бяха отбелязали, че ще го снимат. Стоеше брилянтно изправен и усмихнат.

Имаш ли други интересни истории със световноизвестни актьори?

С Антонио Бандерас играхме заедно във филм на Мими Ледър, за който първо бях избран за главна роля, после ми дадоха малка и накрая при монтажа са я отрязали. Все пак фигурирам в надписите. Това се случва в киното. В студиото беше студено и докато чаках за моя кадър, по едно време чух равномерно потропване като от фламенко. Открих Антонио Бандерас зад едни декори. Питам го какво прави. Вика: „Стоплям се.“ Казах: „Завиждам ти, страхотно танцуваш!“ А той отговори: „Ти луд ли си? Ако знаеш колко хубаво танцуват хората в моя квартал.“
Имам хубави спомени и с Уесли Снайпс, с когото съм играл в 3 филма, и със Стивън Болдуин, който е прекрасен човек, въпреки че за разлика от мен е много религиозен и всяка втора дума му е „Господ“. Беше голямо удоволствие да работя с него.

Водил си предаване за паранормални явления.

Близо две години, по btv. Казваше се „Може би са те“. Винаги съм се интересувал от езотерика, мистицизъм и окултизъм. Имам много знания и информация по въпроса. Всичките ни сценарии бяха от архивите на МВР, където работеше нашият сценарист. Знаех, че говоря истински неща. За научната част се консултирах с физици, астрономи.

Имал ли си окултни преживявания?

С моя приятелка имахме дежавю. Спомнихме си, че в минал живот сме били заедно в Средновековна Ирландия. Аз съм бил кралски обущар. Много ясно си спомних къщата, конете... как седя на уютен дървен стол с облегалка пред не много дълга маса, доста нацепена. Знаех от какво е всяка резка по тази маса. Когато приключи 45-минутното дежавю, в собствената си стая се почувствах като на непознато място.

Баща ти е правел хороскопи, доколкото знам?

Правеше хороскопи и гледаше на карти, макар да твърдеше, че не познава. Но приятели му се обаждаха от Щатите по домашния телефон, за да им гледа. А и майка ми беше от тия хора, които по-добре да не те сънуват. Един път, когато бяхме на почивка, дремнала следобед и като се събудила, баща ми й казал: „Някакъв шум се чува на горния етаж. Някаква линейка дойде.“ Тя му отговорила: „Човекът горе умря. Аз го сънувах.“ И наистина било така. Сънувала и дядо ми – нейният баща, и той почина. Цялата ми рода е пълна с такива способности. Баба ми, майката на баща ми, гледаше на кафе. Сочеше с клечка за зъби към картинките (преправя си гласа): „А тука това птиченце виждаш ли го?“ През меченца и птиченца четеше бъдещето едно към едно.

За майка ми и баща ми думата „приятел“ беше на върха на пирамидата. Това се прехвърли и в моята ценностна система. Наистина имаше 32 ключа от вратата на апартамента ни, освен тези на нашето семейство. 32-ма души можеха денонощно да отключат, да влязат, да хапнат, да поседят, да поспят и да поболедуват в хола за един месец от скарлатина. Никога не сме били богати, но винаги е имало какво да ядем. Говорим за семейство на двама актьори от театъра, киното, телевизионния театър, радиото. Никога не са работили друго, а ни изгледаха двамата с брат ми. Той беше инвалид – с мускулна дистрофия, неизлечима болест, но беше суперинтелигентен, с фантастично чувство за хумор.

Бяхте ли близки?

Неразделни бяхме. Много се обичахме и много, много тежко преживях смъртта му. Беше на 21, аз – на 16.

Какво се случваше междувременно в дома ви?

В този апартамент, който е 70 квадратни метра, живеехме шестима. Холът, който виждаш сега, беше разделен на две. И в тази половина спяхме четиримата с брат ми, баба ми и дядо ми. Нашите спяха в една стаичка като килер. И въпреки това присъствието на приятелите в тази къща беше постоянно. По повод приятелите – когато баща ми се разболя от рак, 60-70 души попитаха от какво имаме нужда. Когато накрая стана много тежко, Цветана Манева, която не е била толкова близка с родителите ми, помогна да приемат баща ми в най-хубавата болница в София и бдеше над него като орлица. Най-прекрасните думи на погребението му бяха казани от Стефан Данаилов, който също не е бил от най-близките им. По същия начин, когато майка ми се разболя, получихме най-топлата и безкористна подкрепа от всичките им приятели през годините.

Тежала ли ти е някога тяхната популярност?

Проблемът да бъдеш син на Николай Бинев и Домна Ганева е, че те бяха толкова прекрасни хора, толкова невероятни професионалисти, с толкова много приятели, че просто аз изчезвах. Разбираш ли? Това, за което всички обичат майка ми и баща ми, е вярно. Младежкият театър е кръстен на баща ми, който е играл 50 години там и винаги е бил актьор със солидно присъствие. И до ден-днешен, макар че вече съм на 49, за много хора аз винаги ще си остана синът на Домна Ганева и Николай Бинев.

„Не пропускам нито един залез – споделя Велизар. – Всеки ден излизам, когато слънцето залязва. Карам колело и снимам, основно с телефон. И до ден-днешен нямам собствен апарат.“ Разглеждайки фотографиите му, си давам сметка, че живеем в един и същи град, минаваме по едни и същи улици, но всички сме в различни реалности и виждаме различни неща. В тези фотографии Министерството на земеделието се превръща в средновековен замък, облаците в небето рисуват началото на Троянската война. Жените, които е снимал, са приказно красиви. Реалността му е пълна с красивите цветове на залеза, с поезията на момента, с вълшебни гледки и мигове...