Холивуд има дълга традиция във филмите, в които герои с неизлечима болест или фатален физически недъг  преживяват катарзиса на голяма любов и тя се оказва по-силна от страданието и отчаянието, по-силна от смъртта. „Любовна история“ (1970) с Али МакГро и Райън О’Нийл е класиката в този своеобразен „жанр“, но ето и още няколко заглавия – „Да умреш млад“ (1991) с Джулия Робъртс и Кембъл Скот, „Есен в Ню Йорк“ (2000) с Ричард Гиър и Уинона Райдър, “Любов и други катастрофи“ (2010) с Ан Хатауей и Джейк Джиленхол и още много, много други. „Аз преди теб“ обаче е английски, не американски филм и въпреки топлите, че чак горещи връзки между филмовия бизнес зад Океана и този на Острова, „духът на мястото“  все пак оказва влияние.

Емилия Кларк (станала звезда с ролята на Денерис Таргариен в „Игра на тронове“) е в ролята на Лу – обикновено момиче, което започва работа като компаньонка и асистентка на младия Уил Трейнър (в ролята е Сам Клафлин от „Игрите на глада“ ), благородник и бивш банкер, прикован към инвалидна количка и почти напълно парализиран. Ще кажа само, че развитието на сюжета в „Аз преди теб“ няма да изненада и петгодишно дете. Целият филм е изграден върху противопоставянето на двата свята, в които живеят двамата герои и които са диаметрално противоположни. Нейният е светът на простосмъртните, на малките хора, които са принудени да се справят с живота, да изкрават прехраната си, но които не носят на плещите си никакъв товар от наследство, род, традиции. Тя е малка, смешна, сочна, спонтанна, жизнена, силна. Той е хладен, ироничен, циничен, сух, обигран, скован не само от парализата, но и от замъка си, родителите си, образованието, възпитанието, парите си. Често срещана любовна история – има много подобни и при Джейн Остин, и при сестрите Бронте. Пък и историята на Пепеляшка не е чак толкова далеч от този сюжет.

Не съм голям почитател на истории за обречена любов. Трудно ми е да се вържа на цялата тази работа за всепобеждаващата сила на любовта, пред която дори нейно величество смъртта е безпомощна. Да не разнищваме темата, понеже не е много ... „лятна“ (нали сте забелязали, че в медийното пространство вече са се наложили като традиционно „летни“ следните теми:  пътувания, какво да сложим в куфара, коктейли, слънцезащитна козметика и флиртове на плажа – все едно през цялото лятно тримесечие само с тези неща се занимаваме, хаха!), но всъщност голата и ужасна истина е, че след като единият от двама влюбени в книгата или филма, или в истинския живот умира, значи смъртта всъщност е победила. Извинете за не-лятната тема!

Голямото достойнство на „Аз преди теб“ е, че не е сладникав по онзи „синтетичен“, холивудски начин. Това имах предвид и когато казах, че „духът на мястото“ има значение. Филмът е сниман в Уелс и самата природа, въздухът, светлината са различни, по-строги, по-сурови. Цветовата гама е по-монохромна, небето дори е друго. Снимайте тази история в Тоскана например и тя ще бъде съвсем различна. Да не забравяме великите традиции на английския романтизъм. Ще кажете: какво общо имат те с този най-обикновен филм? Ами просмукали са се някак във всеки кадър. Сцената, в която двамата разговарят на фона на гробището, е родена абсолютно на принципа на английската ливада, за която анекдотът гласи, че се прави лесно – коси се всеки ден... в продължение на сто години. И тази сцена е родена след като в продължение на стотици години за нея са „работили“ поети, писатели, художници. Това е силата на националната традиция – прави едно произведение многократно по-богато, отколкото го е създал авторът му.

„Аз преди теб“ е създаден по едноименния роман на лондончанката Джоджо Мойс, чиито книги са издадени и у нас от издетелство „Хермес“ и които, между другото, смятам да подхвана през лятото. И заради филма, разбира се, но и по препоръка на нашия редактор книги Адриана Попова.