Има такива филми, в които просто не протичат никакви химически реакции – нито между отделните актьори, нито между актьорите и историята, в която са потопени, нито дори между актьорите и окото зад камерата, което ги следи. Тези неща не винаги могат да се обяснят или да се предвидят. Подобен е случаят с „Изменник по вкуса ни“.

Юън Макгрегър е в ролята на Пери, университетски преподавател, който заминава заедно с гаджето си (Наоми Харис, която играе Мънипени, асистентката на Джеймс Бонд, в „Скайфол“ и „Спектър“, последните филми за агент 007 ) на ваканция в Мароко, където двамата случайно (или пък не) се запознават с ексцентричния милионер Дима (Стелан Скарсгард) и се оказват въвлечени против волята си в шпионска игра на високо ниво.

Всички, които обичат шпионска литература знаят, че по принцип е готино, когато разполагаш с герои, които абсолютно не знаят къде са попаднали и не разбират нищичко от това, което им се случва. Много криминални сюжети и в литературата, и в киното са заплетени по този начин, спомнете си например „Север-Северозапад“ на Хичкок. Работата е там, че нашият главен герой Пери е изключително пасивен и равнодушен и проблемът не е в героя на Джон льо Каре, а в героя на сценариста Хосеин Амини и може би и в режисьора Сузан Уайт. Сякаш те просто не са успели да впрегнат енергията на Юън Макрегър, не са успели да го „активират“. Юън играе с отпуснати рамене и през целия филм е сякаш с ръце в джобовете и пълен пас. Вярно, че сюжетите на Льо Каре не са обикновени екшън криминалета и че винаги изискват от зрителя сам да открие шифъра, с който да ги „отключи“, да ги разплете, но все пак при така зададената ситуация нашият Пери изглежда дразнещо безучастен и недоумяваш защо човек, който  се бори за живота си трябва да се държи по този начин.

Вторият проблем е Деймиън Люис, който играе главното чудовище. Ако сте попадали на сериала  „Вътрешна сигурност“ („Homeland”) – велик сериал! – знаете какво може този актьор, колко е харизматичен и секси. Е, в „Изменник по вкуса ни“ не е нито харизматичен, нито дори секси. Сложили са му едни очила и много успешно са го променили до неузнаваемост. Не че няма да го познаете, но просто ще се чудите какво му се е случило и къде е отишъл вътрешния му заряд, онази особена елегантност, смесена с класическа мъжественост... Но хайде стига, че заприлича на реклама на мъжки парфюм.

Гледали сме и по-добри филми по Джон льо Каре. С по-точно намерени акценти, с по-добър ритъм и преди всичко – с по-добре изградени персонажи и с по-категорично режисирани актьори. Жанровото кино изисква много здрава ръка, майсторска. Противно на широко разпространеното мнение, че е „по-лесното“ кино, защото се прави по определена рецепта.