Значи според теб е допустимо да се ожениш тайно и да не поканиш на церемонията дори екранната си партньорка!

Няма грам истина в това. Аз имам напълно нормален личен живот, макар никога да не ми е било ясно къде точно минава границата между личен и неличен, все пак имаме един живот, нали?

Смяташ ли за нормално на почти 44 да нямаш семейство, въпреки че нищо не ти липсва?

Преди няколко години животът ме свърза с един прекрасен човек, два пъти по-голям от мен. Но станахме сериозни приятели. Говоря за Живко Кефалов, един от най-големите международници в Националната телевизия. Ако има някого, на когото да искам да приличам като манталитет, широта, ерудиция, то е именно той. За съжаление малко време ни беше отредено заедно – той си отиде. Но когато си говорехме, да съм бил на 39-40 години, той ми каза под формата на шега: „Слушай какво, аз се ожених на 45, можех да си поживея още някоя година.“

Какво отговаряш на вашите, които сигурно те питат какво става с внуците?

Ами имат си внуци, да се грижат за тях. Аз не съм по-мъдър от Живко Кефалов. Така че...

Тебе да не би да те е страх от силни емоции, от обвързване? Изглеждаш някак улегнал и премерен.

Нека го кажа така. Никой не е лишен от силна емоция, въпросът е в изразяването й.

Въпросът беше дали не се пазиш от нея...

Е, когато дойде, я преживявам. Но гледам да не я показвам, или по-скоро голяма част от нея да остане вътре в мен. И това понякога ми е пречело.

От кого поиска прошка на Заговезни?

Имам някакъв вроден срам от такива неща. Не мога да целувам ръце, да искам прошка...

Е, не си ли в състояние да кажеш извинявай, ако си сгрешил?

Действително като че ли трудно се пречупвам да се извиня. Някаква част от мен се съпротивлява. Аз залагам на втория шанс. Харесва ми идеята в най-широкия смисъл.

Тоест ти даваш на хората втори шанс и очакваш и на теб да ти се предоставя!

Повярвай ми, така е.

На прага на своите 44 години с какво си се разделил, Ники?

С илюзиите си единствено. За огромно съжаление изгубих илюзиите си, че България може да бъде такава, каквато искам да бъде. Много ми тежи. Дълги години бях оптимист. В моя приятелски кръг бях най-оптимистично настроеният човек, че полъхът на по-доброто е зад ъгъла. Отне ми години да осъзная, че оптимизмът за тези промени не е най-добрата линия на поведение. Може да ти прозвучи крайно, но в моменти, в които проблемите ме затрупат – като всеки един нормален човек в България, – гледайки битието на хората около мен, си казвам, че не сме способни да управляваме територията, на която живеем. В повечето време обаче се придържам към вярата, че по-голямата част от свестните хора са останали тук и могат да преобърнат нещата. Не за 5, 500 или 5 милиона лева. А заради идеята.

Кои са приятелите ти?

Тези, с които съм израснал, от гимназията. Близките ми приятели са едни и същи, с годините са станали повече. И непрекъснато са ми на гости. За 15 години, откакто съм в това жилище, има периоди, в които съм сам, и други, в които не съм, но приятелите ми присъстват. В едно жилище, ако няма смях, ако няма дори и мирис на цигари и малко хубав алкохол, то е мъртво жилище, просто подслон.

Не си ли мечтаеш за къща на село?

Преди известно време си купихме с приятели остатъци от къщи в различна степен на разпад в едно мъртво село в Родопите, близо до Ивайловград, до границата. Като влезеш в това село, имаш усещането, че си в Италия или Гърция, толкова средиземноморска е атмосферата. Там си по-близо до Бяло, отколкото до Черно море.

Падаш ли си по пътувания?

Бях си поставил за цел да опозная България. Исках да нямам бяло петънце на картата, за да мога, като говоря, да имам в главата си картина от местата. И смея да твърдя, че си познавам страната. Съжалявам, че когато бях на 18-20, времената не бяха такива, че да взема една раница и да тръгна по света. Това е много голям университет. Сега пътуването е piece of cake. Впрочем сега пътувам с огромна наслада. Където ми падне, където имам възможност. Онзи ден се върнах от Испания – малко на морето, малко в столицата, за една седмица направих 1100 километра с кола и колело.