Съжаляваш ли, че не даде гласност на този случай и избяга?

Опитах се да взема някакви мерки... Сега съжалявам. Защото ми отне адски много време и все още се съмнявам, че съм се преборила с това нещо. Семейството ми държеше да отида на психолог, но аз отказвах. Приятелите ми знаят, че имаше дълъг период, когато дори най-малкият крясък просто ме сриваше. Този момент ме заключи и по някакъв начин ме изврати. Не знам как да го приема, все още ми е странно, че въобще е част от живота ми.

Не. Разбрах, че неговият живот си тече много добре – той е млад, развива бизнес, всичко му е супер. На моменти наистина искам да му бях причинила болка. Дори една трета от това, което той ми направи. Не мисля, че бих се чувствала гузна. И все пак не искам да бъда съдник. Той реално няма нищо. Толкова е празен, че има нужда да изпразни другите хора, за да почувства нещо... Това са хора с комплекси, при които единственият начин да оцелеят със собствената си същност е да накарат другите да се чувстват по-низши от тях.

След като мина време, какво извлече за себе си от този момент?

За съжаление, май само негативни неща. Опитах се да си кажа – аз съм силна, като вид самосъхранение, но не го усещам. Няма как да предотвратиш насилието или да бъдеш подготвен за него. Хората са необятни вселени и никога не знаеш какво се крие в дълбокото. Сега се радвам да говоря за това, защото трябва да има гласност. Защото се случва ужасно често, а ние наивно вярваме, че не може да стигне до нас или близките ни. Защото не е задължително да бъдеш пребит, за да си жертва на насилие. Не би трябвало да има някой на света, който да те кара да се чувстваш по-малко човек. Абсурдно е.

Какво все пак ти дава сила?

В моето семейство жените винаги са били ужасно силни. Семействата им идват от Сърбия и Румъния. Няма да забравя какво ми каза моята прабаба – запомни едно нещо – ако мъж вдигне ръка, режеш ръката! Преживели са ужасяващи неща и са останали силни. Не правят компромиси. Не бих искала да ги разочаровам.

Сега продължаваш ли да бягаш?

Може би животът ми върви толкова рязко и динамично, защото си казвам, че във всеки един момент мога да си отида. И ми се иска, дори да се случи този следобед, да съм спокойна. Вече не изпитвам онзи огромен страх от смъртта, който ми тежеше дълго време. Опитвам се да живея всеки ден, сякаш е последен. Имам планове за днес, за утре може би. Не искам да губя време в планове за неща, които може и изобщо да не се случат.

Напоследък се задържа в Дубай, с какво те привлича градът?

Не знам, просто се чувствам у дома си от момента, в който стъпих там. Не броя първия път, когато ходих преди 8 години, това в „дубайски години“ са нещо като 20, всичко се развива много бързо. И тогава ми хареса, но беше много по-различно – екскурзия със семейството ми за празниците. Сега още на летището усетих нещо много странно, може би принадлежност...

Не са много местата, на които се усеща така човек.

Дубай е паралелна вселена. Там работи законът за настоящето и хората наистина живеят в момента. Някак нямат реална възможност да планират, защото докато го прогнозират, то вече се е случило и дори е останало в миналото. Всички се движат в пълен синхрон с града. Аз там не съм толкова бърза – животът е по-бърз от мен и това ме кара да успокоя темпото. Харесвам и утопията на Дубай – абсолютно изкуствено създаден град. Обаче хората в тази утопия са много истински. Нито самозабравили се, нито летят в облаците.

Ти си в реалния вариант на Стар Трек.

Всичко е фантастично, но хората са истински. Точно така е! Затова обожавам Стар Трек – всичко е в ценностите и философията. И в моралните уроци, и в това, че всяко същество има душа, а непознатото може да бъде близко.