Неочакваната поява на втори роман от авторката на „Да убиеш присмехулник“ Харпър Ли – „И страж да бди на пост“ (ИК „Бард“), роди големи надежди. В него се срещаме с порасналата Скаут, която се връща за ваканция от Ню Йорк в родния си град Мейкомб в Юга малко след края на Втората световна. Там я очакват остарелият й баща Атикус, младежката й любов Ханк и проблеми с негрите, които още не са станали африкън америкън.

Най-голямото удоволствие е срещата със стила на Харпър Ли, познат от „Присмехулника“ – привидно лек, течащ като истинска река от Юга, ленив и с широки разливи, които ни връщат към детството на Скаут, към фамилната й история и към провинциалните нрави на Мейкомб. Разделителната линия между бели и черни в града е нагорещена до червено и Скаут се чувства като бдящ страж, който трябва да даде знак за опасност при първата несправедливост.

Странно е във времето на политическа коректност да четем за „негрите“, за които дори Атикус смята, че са незрели индивиди и трябва първо да заслужат правата си, а след това да ги получат. Точно расовата дискусия в последната част затлачва романа с политически декларации, които днес звучат ужасно остаряло. Трябваше ли тази книга да бъде издадена с всичките съмнения относно реалното желание на Харпър Ли това да стане? Да. Добрите автори имат и не толкова сполучливи романи, но който има стил, не го губи.