Вярно ли е, че когато пътувате за някъде, се разделяте? Децата тръгват с Маргарет, а Серджо избира различен транспорт.

Маргарет: Разделяме се, когато пътуваме само двамата със Серджо. Въпрос на отговорност в случай, че стане нещо... Децата казват – мамо, ако падне самолетът с теб, пак е драма, защото какво ще правим само с татко. (Смее се.)

Последната книга на Маргарет Мацантини, която излезе на български, е „Никой не се спасява сам“ – разказ за разпаднало се семейство, за млади мъж и жена, които, докато вечерят в римски ресторант, се връщат към началото на любовта си, а после и към всички рани, които взаимно са си нанесли. Едноименният филм с режисьор Серджо Кастелито, с Рикардо Скамарчо и Жасмин Тринка в главните роли, беше представен на тазгодишния Кан.

Никой не се спасява сам. Но в Европа все повече хора живеят сами. Бъдещето не принадлежи ли точно на самотниците, още повече че технологичната революция улеснява неимоверно самотното живеене?

Серджо: Това заглавие е визия за света. Снимахме филма, когато през Средиземно море вече бяха започнали да пристигат кораби и лодки с емигранти от Африка. Докато ние, затворени в един апартамент, описвахме корабокрушението на една двойка. Тези лодки на бягащите през цялото време ни напомняха, че трябва да забелязваме останалите. В епоха, в която се обръща такова внимание на личното пространство, „никой не се спасява сам“ означава да започнем да се занимаваме отново с проблемите на другите, защото това са наши проблеми.

Маргарет: Живеем като под хипноза, вярваме, че всички сме заедно. Комуникацията е толкова бърза, преди да си го обмислил дори, вече си изпратил съобщение на другия край на света. Гледаме по телевизията неща, които допреди 20 г. бяха немислими – убийството на журналист в реално време. Близки сме до всичко, но всъщност не сме близо до нищо.

Серджо: Имаме усещането, че притежаваме всичко. Но всъщност нищо не ни принадлежи.

Маргарет: Проявяваме свръхтолерантност, свръхсвикване с това, което виждаме. Доведени сме до безразличие в свят, в който можем да пипнем всичко, но си оставаме в нашите клетчици всеки поотделно. Можеш да си купиш всичко от вкъщи. Виждаш една прекрасна рокля, която носи еди-коя си актриса, кликваш и я имаш. Много лесно се постигат желанията. Но хората са все по-сами и по-забързани. А изкуството и литературата те карат да спреш, да мислиш, да бъдеш, да си. Можем да кажем, че крайната цел на моето творчество, на моето писане, е да станем по-човечни.

Точно в това време телефонът, на който записвам интервюто, звъни. Маргарет коментира – с тези модерни телефони човек никога не може да се изключи. Ето вижте, ще ви покажа телефона си, той е от най-старите.

Маргарет Мацантини може и да не се интересува от смартфони, но със сигурност не е безразлична към модата. Предната вечер тя подписваше книги в софийския бутик на един от най-известните италиански брандове.

Маргарет: Вчера беше прекрасна вечер, организирана от г-жа Илияна Алипиева в магазина на MaxMara с помощта на „Колибри“, с много елегантни, интересни жени. Много важно за мен и за италианците е как изглеждаме, облеклото говори за теб, но не трябва да се прекалява. Има жени в Италия, които не излизат от вкъщи, без да са перфектни от горе до долу. А на мен ми се е случвало да тръгна неглиже. Но да, държа на тези неща.  

Разбрах, че с Пенелопе Крус сте ходили заедно по секъндхенд магазини да избирате дрехи за ролята й във филма по вашия роман „Чуй ме“*.

Маргарет: Аз бях нещо като акушерка на тази роля. Детайлите в облеклото за Италия, главната героиня в книгата и филма (жена от покрайнините на града и обществото, с далеч неизискан вкус, но с голямо сърце, в която главният герой, хирургът Тимотео, се влюбва жестоко) бяха от изключително значение. С Пенелопе ходихме в магазини, откъдето пазаруват бедни хора, за да купим дрехи, които отговарят на действителността, а не накарахме художник по костюмите да направи нещо фалшиво бедно. Обръщам внимание на дрехите, защото са втората ни кожа. Винаги наблюдавам. Мога да кажа много за една жена по начина, по който се грижи за вида си, дрехите си. Чантата и обувките веднага ти разказват много за нея. Може би щях да имам добра кариера като моден дизайнер.

Как се работи с Пенелопе Крус?

Серджо: Чудесно преживяване беше. Много щедра актриса. Самата тя каза, че в „Чуй ме“ е една от най-добрите й роли.

Маргарет: Имаше куража да се загрози, да излезе от имиджа си на красива актриса, на жена с вкус към модата.

Г-жо Мацантини, вие самата сте били актриса. Не искахте ли да изиграете ролята на Италия в „Чуй ме“?

Не. (И двамата го казват в един глас).

Маргарет Мацантини и Серджо Кастелито признават, че в много отношения са постигнали пълен синхрон. „Ние сме движени от едни и същи неща, смеем се на едни и същи неща“, казва Маргарет. Когато я питат дали е щастливка, че се е омъжила за режисьор, който да филмира книгите й, тя отговаря: „Може би той е късметлия, че се е оженил за писателка. Ние винаги сме работили здраво и досега се чувстваме като просяци, които са успели“. За себе си казва още, че е самотна котка, която обича да се спотайва в ъгъла на писането. Написаното в ъгъла й носи най-престижните италиански литературни награди като „Стрега“, огромни тиражи и преводи на над 30 езика. Последните й романи са „Утринно море“ (2011), вдъхновен от емигрантската вълна към Европа, спечелил наградите „Павезе“ и „Матеоти“, и публикуваният през 2013 г. роман „Блясък“.

Преводът от италиански по време на интервюто е на Вера Петрова, превела и романа „Никой не се спасява сам“

*първоначално филмът е разпространен у нас със заглавието „Не мърдай“