Негови фотографии са част от постоянната колекция на Националната портретна галерия в Ню Йорк. Стив Шапиро прави и изложби в Лос Анджелис, Амстердам, Лондон и Париж. Списъкът на хората, които е снимал, прилича на книга Who’s Who на най-влиятелните политици, шоу звезди и популярни личности от последните петдесет години. В този списък са Робърт Кенеди и Мартин Лутър Кинг, Анди Уорхол и Еди Седжуик, Рене Магрит, Уди Алън, Роман Полански, Орсън Уелс, София Лорен, Майкъл Джексън

Стив Шапиро е роден преди 72 години в еврейско семейство в Бруклин и открива страстта си към фотографията на деветгодишна възраст по време на един детски лагер. Осемнайсетгодишен, през 1961 г. започва да работи за списания като LIFE, Rolling Stone, TIME и Newsweek. Времето между 60-те и 70-те заради бурните събития в САЩ и Европа според него е „златната ера на фотожурналистиката“ . Шапиро придружава Робърт Кенеди по време на предизборната му кампания през 1968 г. и улавя ключови моменти от движението за граждански права. През 70-те е нает като фотограф на Paramount Pictures. И тогава започва да твори класика. Сред легендарните му фотографии са тези от снимачните площадки на филмите „Китайски квартал“, „Среднощен каубой“, „Шофьор на такси“ и „Кръстникът“. И все пак след всички изключителни личности, които е снимал, и всички уникални моменти, които е уловил, съдбата определя да е най-известен със снимките си на трилогията на Франсис Форд Копола.

Марлон Брандо, Франсис Форд Копола, Ал Пачино, Робърт де Ниро – ето какво разказва за тях Стив Шапиро лично пред EVA от Чикаго.

Когато влязох за първи път в гримьорната на Брандо по време на снимките на „Кръстникът“... Трябваше да се запознаем, защото щях да го снимам... Отворих вратата и го видях. Той ме погледна и ми се оплези. На езика му имаше късче хартия, на което пишеше: „Fuck you“. Голям майтап! Не и за Копола, защото студиото се погрижи да не му е лесно. Първо трябваше да се бори, за да наложи Марлон Брандо заради последните му три неуспешни филма и защото Брандо имаше славата на човек, с когото се работи трудно. Аз мога да ви уверя в обратното, но ролята на Вито Корлеоне я искаха всички. Романът пожъна огромен успех. Представете си, ако Paramount се бяха наложили с идеята им за Франк Синатра! Франсис много настоя и за Ал Пачино. Избираше хората в екипа си много внимателно. От студиото имаха нагласа, че се работи за супер готин гангстерски филм от Б-класа. Никога не са предполагали, че ще стане класика. И заслуга за това има наистина Франсис. Той беше в основата на всичко, той написа сценария. Той събра екипа. Филмите са колективна игра и всички в нея са важни.

А вие как попаднахте там?

Тогава работех едновременно за Paramount Pictures и за сп. Life. Отидох в Life и уговорих да ми гарантират корица, преди да са започнали снимките. Казах им, че ще участва Брандо, и те се съгласиха. Като получих гаранция за корицата, от Paramount поискаха да работя за филма.  

Имахте ли усещането по време на снимките, че се случва нещо специално?

Никога не можеш да кажеш дали един филм ще има успех. „Великият Гетсби“ с Робърт Редфорд и Миа Фароу беше толкова красив, докато го снимахме. Казвахме си: „Боже, това ще бъде огромен хит!“ А когато излезе, филмът се оказа много бавен. Никога не избухна по начина, по който всички очаквахме. Толкова много елементи са важни за магията на една лента. По време на снимките на „Кръстникът“ атмосферата беше много приятна, много семейна. Актьорите взаимно си симпатизираха, водеха приятели на снимачната площадка, дори на снимките в Сицилия. Когато камерата изключваше, всички си почиваха, мотаеха се наоколо, майтапеха се.

Кой е най-яркият ви спомен от тези снимки?

Бях много впечатлен от Брандо и от това, че той обича деца. Когато снимаха сцената на сватбата, той прекара повече време с малките шаферчета и шаферки.

С какво ви изненада Пачино? Имате ли история с него?

Помня, че бяхме в Сицилия и трябваше да го снимам за рекламата на „Кръстникът 3“ в една голяма къща. Бях избрал да го снимам в един голям хол, който гледаше към вътрешна градина. Определихме деня и когато отидох, такъв късмет – светлината беше приказна! Водех асистент със себе си, отидохме сутринта. Смятахме да използваме естествена светлина. Освен нея имахме още една бленда, която щеше „да светне“ лицето на Ал Пачино. И започнахме да го чакаме, той снимаше в съседство – в библиотеката. Чакахме, чакахме... Обядвахме... Продължихме да чакаме... Когато се появи, следобедът преваляше. Беше 5 часа. Външната светлина си заминаваше. Така че трябваше да действам с експозиция от 4 секунди, което е доста дълго. Ал седна на стола и в момента, в който натиснах копчето, скочи и си смени позата. Той има много енергия и се движи много бързо. Трябваше да му обясня, че снимката изисква повече време и че трябва да седи на стола, в контражур. Той се концентрира и се получи много добра снимка. Тя е в рекламата на „Кръстникът 3“. Нарекох я „Пачино в стаята на Слънцето“. След това беше много вълнуващо да снимам Брандо и Пачино в градината, когато героят на Брандо вече е стар човек, опитващ се да каже на сина си какво да прави.

Дали Робърт де Ниро е лесен за снимане? Изглежда доста дистанциран.

Когато включат камерата, Де Ниро играе с лекота, но иначе е стеснителен. Той е по-интровертен. Толкова усилия полага за подготовката си за всяка роля. Преди филма „Шофьор на такси“ кара такси в продължение на един месец по улиците на Ню Йорк и после все едно персонажът му се беше вселил в него. И в същото време когато снимаш Де Ниро, и той трябва да покаже себе си, като че ли не е сигурен как трябва да изглежда и коя роля точно да покаже. Докато го снимат, седи притеснен, с леко глупава усмивка. Но това е нещо характерно за актьорите.