Павлина Доковска – едно музикално съкровище от България

Феноменалната пианистка ексклузивно пред EVA – за битките в живота си зад Океана, за брака си и сестра си – прочутата адвокатка Даниела Доковска, за големите в изкуството и техните уроци

Лилия Илиева 12 November 2015

Снимка: Венцислава Василева

„Ако всички българи бяха като Павлина, те щяха да управляват не само САЩ, а Вселената“, казва проф. Джоуел Лестър, декан на едно от елитните училища за музика в САЩ – Консерваторията „Манес“ в Ню Йорк.

Павлина Доковска завежда клавирната катедра и е артистичен директор на ежегодните фестивали в Консерваторията „Манес“  и на фестивала за изкуства в Югозападна Вирджиния. От 20 години организира концертите „Музикални съкровища на България“ в Карнеги Хол. Учредителка е на стипендия на името на учителката си Лидия Кутева. Печелила е световни конкурси като „Клод Дебюси“ във Франция и „Сенигалия“ в Италия. Концертира в най-престижните зали на Европа, Далечния Изток, Северна и Южна Америка. Сестрата на известната адвокатка Даниела Доковска е работила с Николай Гяуров и е бѝла на табла Иван Славков не на шега!

Павлина е светъл, вдъхновен, задълбочен, чувствителен и всеотдаен човек. Жена от класа и творец със специален талант. Когато я чуеш да свири, лекотата и удоволствието, с които докосва клавишите, те отнасят като полет на птица. Музиката й танцува по струните на душата, разхожда се в различни епохи.

Поводът да се срещнем и поводът да се завърне в България е премиерата на документалния филм, разказващ за живота й – „Вярвам в мисията“. Филмът е последната творба на друга голяма личност – една от създателките на пресгрупа „168 часа“, журналистката Радостина Константинова.

„Радостина беше изключителен човек и журналист с позиция, меломан – споделя Павлина. – Голям професионалист, много честна, лъчезарна, ярка в изявите си. Запознахме се покрай сестра ми. Отнасяше се с искрено възхищение към това, което правя, интервюира ме няколко пъти. С времето стана моя приятелка, животът ни сближи и този филм много й легна на сърце. Когато започна снимките, знаеше, че е болна от рак, но беше изключителен оптимист, от хората, които винаги търсят светлината в тунела. Събра много материал. За съжаление си отиде на 49 години. Тогава филмът беше поет от режисьорката Станислава Калчева и продуцента Иван Тонев и те намериха точния тон, който Радостина искаше. Заглавието „Вярвам в мисията“ и за двете ни беше много важно. То обобщава смисъла на всичко за мен и обединява възгледите ни с Радостина. И тя беше човек на мисията.“


Каква е вашата мисия?

Аз съм израснала в семейство, в което винаги е било по-важно да даваш, не да получаваш, човек да докосва живота на другите по позитивен начин. И в работата ми със студентите се стремя да го правя. Уча ги, че отвъд постигнатото остава това какъв човек си. И дали можеш да направиш хубава, позитивна промяна в живота. Уча ги не само да интерпретират музиката, а как се интерпретира животът. Да търсят емоционални нюанси, непознати в ежедневието.

Кога усетихте, че започвате да успявате в Ню Йорк?

В началото беше много трудно, въпреки че аз пътувам, живея и се справям сама от много млада. Ню Йорк е много светове едновременно, той е целият свят, събран в едно, и в това се състои предизвикателството да създадеш своята история. В такъв климат се изграждат много силни личности. Тук успява този, който вижда чашата като полупълна, а не като полупразна. Дадох си сметка, че позволя ли трудностите да вземат превес, няма кой да ми помогне. Припомних си, че съм дошла да уча. Талантът е като нивата. Непрекъснато трябва да работиш. Първият ми концерт в рециталната зала на Карнеги Хол беше през март 1981 г. През април сключих първия си договор с импресарска фирма. Междувременно бях извоювала много сериозни награди на международни конкурси, концертирах в Западна и Източна Европа.

Как започнахте работа с Николай Гяуров?

Бях студентка на 24 години. Запознахме се в Ню Йорк. Той беше пристигнал да играе в „Дон Карлос“. Споделил, че му е необходим пианист, за да поработи върху ролята. Препоръчали ме. Беше преломен момент. Впечатли ме това, че приемаше мнението и предложенията ми като от равностоен партньор. Когато впоследствие работехме върху концертните програми, обсъждахме заедно детайлите и на моята, и на неговата работа. Записваше всичките ни занимания и ги прослушваше, за да изчисти всеки детайл. Гяуров беше много организиран човек. При него всичко беше изчислено – кога ще се храни и колко, колко ще говори, за да си пази гласа. Осъзнаваше смисъла на това да изгражда себе си като артист, а не да търси моментален успех и бърза печалба. Беше импозантен. В съвременния оперен свят няма такива личности. Съпругата му Мирела Френи идваше да си почива след репетиции при нас, докато работим. И двамата бяха хора, от които много може да се научи, хора от най-високия ешелон на изкуството. Приятелството ни остави изключителен отпечатък върху развитието ми. Гяуров ме покани на камерния си рецитал по случай Ордена на почетния легион, който му връчиха през 1991 г. във Франция. Записа диск с мен. Правили сме камерни концерти в много зали, в Миланската Скала, на Залцбургския фестивал. За мен беше голяма чест.

Съпругът ви Чандлър Коулс също е много интересна личност. Как се запознахте с него?

Беше гледал мой концерт и ни представиха един на друг на прием за Пласидо Доминго и Джанкарло Меноти.

Как ви спечели да му станете жена?

О, Чандлър беше впечатляващ! Изключително интересна и обаятелна личност. Рядко се срещат хора от такава класа. Бил е близък на семейство Кенеди още преди Джон Кенеди да стане президент. Сред приятелите му бяха артисти като Лорънс Оливие и Джон Гилгуд, Пласидо Доминго и Лучано Павароти. Чандлър направи две документални драми за Леонардо да Винчи. Едната беше номинирана за ЕМИ, Франк Манджела играе Леонардо да Винчи, разказвачът е Ричард Бъртън.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР