Филмът „Еврест”, създаден по действителен случай, откри тазгодишния кинофестивал във Венеция, горделиво демонстрирайки как новите технологии в киното са просто... върхът! А иначе с историята, която ни разказва, уж се опитва да ни смири. Не ми хареса. Обаче ви предлагам алтернатива - "Сънища" на Акира Куросава. Вижте по-долу.
Главният герой във филма „Еверест”, въпреки силното актьорско присъствие на Джош Бролин, Джон Хоукс, Сам Уортингтън, Джейк Джиленхол, е само един и това е Еверест или Джомолунгма, Богинята Майка на света. Парадоксът е, че от двайсетина години насам най-високият връх на света се е превърнал в нещо като „луксозна” и доста комерсиална туристическа дестинация, при която професионални планински водачи срещу огромни суми извеждат до върха групи повече или по-малко подготвени любители алпинисти с вечно жадно его, което може да бъде утолено само с покоряването на върхове – във всякакъв смисъл. Само че когато природата реши да покаже мощта си...
При заснемането на този филм се случва нещо, което лесно може да се определи като съдбовен знак. Откакто клетият човешки крак е стъпил на Еверест – експедицията на първите „покорители” Едмънд Хилъри и шерпа Тенсинг Норгей е през май 1953 г. – има три катастрофални експедиции с много човешки жертви. Първата, за която именно разказва филмът – е през 1996 г., когато 12 души загиват, опитвайки се да изкачат върха. Втората е през 2014 г., когато лавина помита 16 (различните източници съобщават различна цифра, но със сигурност загиналите са над 10) алпинисти. Парадоксът е, че точно по същото време вторият екип на филма също е на мястото на събитието, тъй като доснимва някои сцени и в първите часове след катастрофата някои медии съобщават, че и сред кинаджиите има пострадали, което по-късно се оказва погрешна инфирмация. Третият смъртоносен инцидент е през април тази година, когато 18 души загиват вследствие на лавина, предизвикана от голямото земетресение в Непал. Продуцентите на „Еверест” и в настоящия момент продължават да събират дарения в помощ на пострадалите от земетресението. Тоест по някакъв начин филмът се превръща в част от историята на човешките жертвоприношения, доброволни при това, осеяли с трупове подстъпите към върха. (Предполагам знаете, че хората, които намират смъртта си на Еверест, остават за вечни времена там, където ги е застигнала бялата смърт). На мен ми се струва, че в този факт се крие някакъв символ. Както и например във факта, че на „Титаник” е пишело: „Дори Бог не може да го потопи”.
Човекът винаги е бил и ще бъде наказван за горделивостта си, за незачитането на природните закони, за невъзможността му да се смири и лично аз съм убедена, че това не са просто думи. От друга страна как бихме разбрали нещо повече за себе си, ако никой никога не се беше осмелил да се изправи срещу боговете... Сложна е тази тема, вечна е.
Разбира се на зрелищен тип филм, какъвто без съмнение е „Еверест”, може да се гледа и просто като на филм-катастрофа, екшън спектакъл на чудовищната природна мощ, но все пак някъде зад всичко това остава да стои един въпрос без отговор и той е: защо си готов да рискуваш живота си, за да стъпиш на най-високия връх? И ако гледаме филма през призмата на този въпрос, той вече не е само зрелище, а се превръща и в древногръцка трагедия. Кое е онова, което те кара да си направиш криле от птичи пера, залепени с восък, да се издигнеш с тях чак до Слънцето и когато то разтопи восъка, ти да полетиш надолу? Глупаво или велико дело е това? Дали само егото е, което те движи?
Проблемът на „Еверест” е, че самите му създатели са направили филма си, служейки само и единствено на новите „технократски” богове. Никакво уважение не са показали към мистичния ореол на Джомолунгма, към начина, по който непалците гледат на него. Най-високият връх на планетата не може да е само връх с определена височина... Да, режисьорът Балтазар Кормакур ни показва и „силата на природата”, но някак прекалено холивудски, прекалено рационално. Сякаш всъщност целта е по-скоро отново НИЕ да се покажем - каква техника вече имаме, колко сме напреднали, как с тези нови технически ефекти можем да предадем почти едно към едно всичко... Дори Бог не може да ни спре! Ето така ми звучи филма и това е, което го прави клиширан, обикновен.
През 1990 г. гениалният японски режисьор Акира Куросава, подкрепен от Стивън Спилбърг и Джордж Лукас, които буквално коленичат пред него и го наричат свой учител, прави своя шедьовър „Сънища”. Една от новелите в него се нарича „Виелицата” и е за алпинист, който среща демона на смъртта. Красиво и ужасяващо като халюцинация при силно разредена атмосфера. Умираш, докато го гледаш. А тогава, преди 25 години, първо техниката е несравнима със сегашната и ясно личи, че снегът е изкуствен, обаче как по дяволите няма и грам усещане за бутафорност! Тази няколкоминутна новела ме приближава много повече до същината на темата за човека и природата, отколкото „Еверест”. Затова, освен трейлъра на холивудското зрелище, този път си позволявам да „приложа” и приказката на Куросава.
