История за едно бунтарски настроено към живота момиче, в което се влюбва добро и примерно момче и тази сюжетна нишка е втъкана в разказ за училищното приятелство въобще – това е „Хартиени градове“, който от днес е в кината. Сиренцето в капана е топмоделът Кара Делевин.

Филмът подмамва в киносалоните тийнейджърската аудитория, свикнала да гледа през лятото обичайните блокбастъри за отмъстители, трансформърси, зомбита и вампири. Дотук добре. Действието обаче е непростимо мудно, сценарият - разсеян и банален, а Кара не е в добра компания.

Сещате ли се за Холи Голайтли от култовия роман на Труман Капоти „Закуска в Тифани“? На моменти Марго (героинята на Делевин) ми приличаше на нея или по-скоро на нейна модерна версия. Като казвам „на моменти“ имам предвид за секунди, не повече. Също като Холи, и Марго е „пътешественичка“ - спонтанна, емоционална, екстравагантна, не понася скуката и винаги бяга от нея. Само че очевидно Марго не подозира, че и ние, зрителите в салона, също не понасяме скуката и ни се иска да избягаме от нея. А човек инстинктивно започва да се прозява от скука, когато героинята на Делевин патетично започва да обяснява, че търси себе си или разсъждава колко е вълнуващо да се живее извън зоната на комфорт. Ние тези неща сме ги чували, чели, говорили, че и пробвали стотици пъти. Баналност първа степен!

От една страна, както вече стана дума, филмът е насочен предимно към тийнейджъри на приблизителна възраст 16-18 години, на колкото са и героите. Тази аудитория обаче не бива да се подценява, тя е изключително взискателна и претенциозна, понеже има огромен избор, и според моите скромни наблюдения определено предпочита по-нахално разказани житейски истории (доколкото въобще гледа такива де), най-добре под формата на комедии и при всички положения много по-динамични. Така че ми се струва, че продуцентите, пък и режисьорът (Джейк Шрейър) не са си таргетирали добре филма. Прекалено сериозен е за децата, при това без да им казва нищо ново, и от друга страна е твърде инфантилен за по-големите, при това без да ги забавлява. Кофти.

Другият проблем на филма са нарича Нат Улф. Някъде бяха пробвали да го изкарат обещаващ актьор, но поне в този филм не дава индикации за такъв. Липсва му харизма, липсва му искра. Кара Делевин е световен топмодел и макар че в дънки, кецове и тишърт наистина изглежда като ученичка, все пак очите й издават, че не е. Тя е много светско момиче, има самочувствие, огромен опит, обиграни очи и хич не можеш да й повярваш, че търси себе си. Отгоре на всичко партньорството й с Нат Улф с наболия мъх над горната устна е изключително механично, между тях не се усеща дори симпатия, какво остава за някаква химия.

И третото дразнещо нещо в „Хартиени градове“ са безкрайните отклонения в посока тийнейджърски лайфстайл, които не само не вършат добра услуга никому, но и допълнително разреждат филма. А той и без това не е особено наситен нито от психологическа гледна точка, нито като случки и събития.

Напълно равнодушна ме остави. Дори отегчена.