Питър Богданович е голям режисьор и пристрастените към киното със сигурност са гледали я „Последната прожекция“ (1971, черно-бял, със Сибил Шепърд и Джеф Бриджис и ако искате да видите как можеш да извадиш поезия от скуката и летаргията на едно провинциално градче, със сигурност това е един от филмите), я „Хартиена луна“, я някой от другите му филми. Смело е и е странно, че 76-годишният Богданович се завръща в играта с комедия, при това типично американска и то средностатистическа. Ако има нещо, което да подсказва кой стои зад този филм, то това са актьорите. На първата минута ти става ясно, че „Бродуейска терапия“ е направен от човек, който има огромен опит в работата с актьорите, ръководи ги с лекота, но в същото време безкомпромисно. В крайна сметка, мисля си, майсторът не може да се скрие, дори и да се опитва.

Сибил Шепърд (обожавам я в онзи стар сериал "Съдружници по неволя" с Брус Уилис!) се появява и в „Бродуейска терапия“ - като майката на главната героиня Изи (Имоджен Пуутс). Изи е момиче на повикване, което иска да стане актриса. Един от клиентите й (Оуен Уилсън), известен театрален режисьор, след като се е възползвал от услугите й обаче, й казва: „Обещай ми, че никога повече няма да правиш това“. После й предлага 30 хилядарки, за да промени живота си. Само че се получава ефектът на доминото и промяната на нейния живот води до промяна на животите на всички останали. А те са много – жената на режисьора, неин колега-актьор, лудо влюбен в нея, драматург и неговата приятелка-психотерапевт (Дженифър Анистън, както винаги много добра, но в рамките на разумното все пак), детектив, бивш клиент на компаньонката и т.н. Филмът изобилства от истерични женски пристъпи и прочие изстъпления, абсурдни ситуации и обрати, но бедата е там, че всичко това не винаги е много смешно, а ритъмът на филма изисква да е като минно поле от смешки. Обаче не е.

Ето още какво не е „Бродуейска терапия“ - не е загуба на време, не е провал, но не е и окриляващо забавна комедия. Пренаситена е с диалог – дефект, който само Уди Алън може да превърне в ефект, и от друга страна е някак старомодна като кино, но не в хубавия смисъл. Актьорите до голяма степен компенсират последното.

Един призив накрая: Дженифър Анистън, моля те, повече не позволявай да ти слагат очила, освен ако не е на живот и смърт!