И дотам беше с филмите, така ли?

Да бе. Първо дете, не знаеш какво се случва с тебе, с тялото ти, какво трябва да правиш... Детето тръгва да се ражда преждевременно. Не може да се отнасяш така към – хайде да не кажа човека, към работата си. Затова оценявам това, което е направила една лекарка в районите на бедствието – четири километра пеша през преспите, за да прегледа бебенце.

А в кърджалийското село, дето тръгнала една женица да ражда и цялото село й проправяло път с телата си през снега? Ей сега съм в състояние да ревна. Защо трябва да се случват бедствия, за да бъдем хора? Ти знаеш ли какво ми се случи преди седмица – слизам да си купя цигари от будката. Подминавам една нисичка бабичка, направи ми впечатление, че е сложила две-три поли милата.

И докато съм на будката, някой ме потупва по рамото, ей така, с едно пръстче отдолу. Обръщам се и виждам едни сини очи – същата бабичка, която вика – чеде, ще ми вземеш ли нещо сладичко? Викам, да, бабе, избери си. А тя – каквото ми вземеш. Купих й няколко вафлички. И сърцето ми се обръща за всичките ни майки и баби, които карат на кисело мляко и хляб, оставени на дъното... да не си включват отопление през зимата, защото нямат с какво да си платят. За това всички сме виновни.

Ти представяш ли си се примерно след 30 години, страх ли те от това какво ще видиш в огледалото?

Защо да ме е страх, всяка възраст ни носи своите дарове, има си достойнства. Любопитно ми е. Като всяка жена мога да се лигавя – ох, излезе ми бръчка. Но няма нищо по-приятно от това биографията ти да е написана на лицето от смях и хубави мигове, а не от инжекции със силикон.   

Не знам дали всичко не се корени в детството ни, дали оттам не започва биографията на щастието или комплексите... 

Прекрасно детство имах аз. Нямаше въпроси какво ще ядем, ще оцелеем ли, не се заключваше нищо, играехме до полунощ през лятото и майките ни бяха спокойни. Хората като че ли не гледаха само напред, а и настрани.

Нормално беше да идеш и да си поискаш от съседа захар или яйце. Все едно целият блок беше едно семейство. Нашите имаха вила на Емона и там прекарвах лятото, Стара планина в комбинация с морето е рай, истински рай. Имаше десетина къщи само на местни хора, 15 човека село беше, толкова бяха и виладжиите. Навсякъде диви коне, смокове, мишки...

Аз много обичам животни, израснала съм с животни, какво ли не съм отглеждала. Вкъщи по едно време беше зоологическа градина. Спасявах кучета, котки, врабчета... Едното не оцеля, но другото съм го учила да лети. Лягах на пода в детската стая, слагах си го на гърдите и започвах лекичко да го подхвърлям нагоре.

Хранех го с хляб и вода, които поставях в човчицата му с нокътя на кутрето си – тогава, за щастие, бях започнала да си отглеждам маникюр. То ме чакаше като майка. Така го научих и да лети – хвърлях го, хвърлях го и първото кръгче направи в стаята ми. Като започна да хвърчи по-уверено, на четвъртия ден го закарах на балкона, турих го на един стол и му обясних, че трябва да си хваща пътя. Два-три дни след това ме навестяваше да ми казва, че е добре, и после...

Теб някой учи ли те така да летиш?

Моите уроци започнаха от много малка. Много ми се подиграваха, защото бях много слаба. Постоянно ме причакваха зад входа на училището да ми викат скелет, тракащи кокали, чироз... И постоянно ревях. Бях чувствително дете, куцо куче на улицата – рева, някой настъпи божа кравичка – рева, откъсне се цвете – рева, някой ми каже крива дума – рева. Така че от малка трябваше да възпитавам у себе си някои неща...

Ама съм виждала истински летящ човек на Емона, като бях малка. Бяхме със съседчето на скалите на брега, където земята свършва отвесно, и като се връщахме, видях на поляната един човек с черен панталон и синя риза с къс ръкав. Изведнъж той скочи много високо, стъпи на единия хълм, скочи, стъпи директно на другия хълм... Прибрах се на бегом, километър и нещо спринтирах, не можех да дишам, сърцето ми щеше да се пръсне. „Мамооо, видях летящ човек!“

Повярваха ли ти?

Не, естествено, смяха ми се. Но аз и светещи обекти в небето съм виждала, и вкъщи по прозорците са ми чукали, ей така, търрррр. В един момент свикваш, докато кажеш – айде стига толкова, и спират. Обаче имах един друг случай – седим лятото с една приятелка на вълнолома в Бургас през нощта и пушим, естествено.

И на съседната буна, зад която свети Сарафово, виждаме в контражур два силуета на мъж и жена, държат се за ръце и не мърдат, като изрязани от картон. И двете гледаме и си викаме – кво става бе, тия от 10 минути не са мръднали. И както гледаме, изведнъж от камъните започват да изникват други силуети.

Викам аз – Галя, ти какво виждаш? А тя се тресе цялата – кво става, откъде излизат тия хора?! Тогава тихичко й прошепвам – виж сега, много бавничко и леко ставаме и дим да ни няма. В момента, в който се размърдахме, всичките силуети, които се бяха появили от нищото, изчезнаха, а мъжът и жената, хванати за ръка, тръгнаха навътре в морето. Само силуети по водата. Няма да ти казвам как сме се прибрали. Трепереща разказвам това на мама, а тя вика – да, днес е денят на удавника. Детството ми беше пълно с паранормални явления, вече са ме оставили на мира. Аз обаче не спирам да вярвам, че не сме сами.      

Да не си била самотна заради своята чувствителност, пък и нехаресвана заради тракащите кокали...

Абе скубеха ме, блъскаха ме, такъв беше начинът на момчетата да покажат, че ме харесват. Нормално се развиваха отношенията ни. В четвърти клас се появи някакво гадже – написа ми бележка „искаш ли да станем гаджета“, и като се съгласих, обеща след една седмица да ме води на сладкарница. Обаче ми върза тенекия. Чаках го в градинката, защото трябваше да ходим на кино и после на сладкарница, но той трябвало да гледа мач. Но и досега ми е много добър приятел. След осми клас пощръклях, като ми заиграха хормоните, изкарах си го на цялото женско съсловие.

Някоя ако ме дразнеше, я разревавах с думи. После съжалявах. Докато не осъзнах, че явно имам някакъв проблем със себе си, щом се държа така с хората. В десети клас се укротих. Доста често в някакъв етап от живота си всички се пробваме в някаква роля. Тогава го играех „аз съм готина и това е положението“. В десети клас спрях да съм готина и минах на варианта „аз съм това, което съм“.