За 1000 сребърника повече

Марион Котияр в „Два дни и една нощ” на братя Дарден е бедстваща кралица от предградията. Ще я предадете ли срещу 1000 сребърника?

Ирина Иванова 22 май 2015

Гледам „Два дни и една нощ” на братята Жан-Пиер и Люк Дарден и не вярвам на очите си. Марион Котияр прави една от най-добрите роли в кариерата си сякаш от нищото. В дънки и розов топ, леко прегърбена (колко страхотна е тази актьорска находка – да върви леко прегърбена!), с уморени, угаснали сякаш очи, тя през цялото време обикаля насам-натам, за да моли за помощ. Нищо в нея не напомня за онази блестяща Марион на червения килим, за звездата. Нищо. Тук тя е Сандра – жена с две деца и тежък развод и още по-тежка депресия зад гърба си, която живее с новия си приятел в нов дом и всичко изглежда наред до момента, в който не й се обаждат, че е съкратена от работа. Тънкият момент е, че идеята на работодателите й е парите, спестени от нейната заплата да бъдат раздадени на колегите й като бонуси. И Сандра тръгва да обикаля всичките си 16 колеги, за да ги помоли да се откажат от бонусите си, за да може тя да запази работата си. Интересно е колко от тях се навиват. Още по-интересно е колко биха се навили в идентична ситуация в реалния живот. Бихме ли се отказали от 1000 евро бонус в името на това един от нас да остане на кораба образно казано?

Ще кажете – ама това не е казус на живот и смърт. Точно това прави ситуацията още по-драматична. Да, тя може да си намери друга работа, не е толкова страшно, обаче ето, идва на крак при теб, поглежда те в очите и ти казва: имам нужда от твоята помощ, ще ми помогнеш ли или ще предпочетеш собствения си комфорт? Разбира се, Сандра-Марион не задава въпроса по този начин, но смисълът е такъв. Удивително прост сюжет, обаче в него се оглежда всичко – страхливци ли сме или сме герои, макар и такива, делнични. Способни ли сме на емпатия? Доколко ни е капсулирал егоизмът ни? Готови ли сме да жертваме елементарните временни удобства, които ще ни дадат тези 1000 евро в името на друг човек? И дали ако не сме дорасли за тази елементарна саможертва, въобще ще можем да подадем ръка някому в каквато и да е ситуация по-трудна от тази.

Братя Дарден не осъждат нито едно решение, просто показват различните реакции на различните хора – хладно, дистанцирано, почти безучастно. Като с репортажна камера те следят своята Сандра докато кръстосва улиците на града и предградията от адрес до адрес и филмът се ражда като че ли от само себе си. И какви майстори са тези белгийски режисьори – изключителни! Ако не сте гледали шедьоврите им „Розета” и „Детето”, не пропускайте да ги видите при удобен случай. Между другото и двете им творби имат „Златна палма” в Кан, а мисля че режисьорите с две златни палми се броят на пръсти в цялата почти 70-годишна история на този най-престижен кинофестивал в света. До този момент Дарден не са работили със звезда от ранга на Котияр, понеже определено не правят филми за звезди. Но в „Два дни и една нощ” Марион показва каква актриса е, колко е чувствителна, колко е флуидна, как се „влива” в този филм, оставяйки „багажа” си на звезда на прага все едно никога не е съществувал. Ето затова получи номинация за главна женска роля на тазгодишните Оскари. Колкото и да съм се ядосвала на някои решения на холивудските „академици”, които раздават статуетките, за тази номинация им свалям шапка. Защото както и да го погледнеш иначе фантастичния филм на Дарден няма какво да прави на церемония като Оскарите, обаче Марион Котияр е толкова добра, че просто не можеш да я пренебрегнеш в тази й роля.

Имам една любима сцена в „Два дни и една нощ”. Сандра, след тежък ден на обиколки и молби, на откази и обещания тип „ще си помисля”, пътува в колата с мъжа си, а очите й са натежали от сълзи. Изведнъж по радиото пускат готина песен и за секунди песента променя всичко. Виждаш нещата по друг начин – жив си, здрав си, имаш човек до себе си, който е готов на всичко за теб и песента е толкова готина! Обожавам Марион в тази сцена, понеже се променя толкова естествено, меко, сякаш е преживяла такива моменти (а кой не е преживявал!) хиляди пъти. Толкова дълбочина – житейска, делнична, а не философска или бог знае каква – има в тази нищо и никаква сцена. Не можеш да я забравиш. Аз поне не мога.

„Два дни и една нощ” е превъзходен. Сюжетът изглежда скучен и тежко социален с тези теми за безработица, бонуси, съкращения и прочие, а филмът всъщност е жив, дишащ, нежен, чист, кристално-прозрачен. Влюбена съм в него, да.

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР