Разкажи ми за семейството си. Има ли други хора на изкуството?

Само прадядо ми е свирил във военния оркестър и в градската духова музика. Баща ми и майка ми играеха в самодейни театри. Баща ми и до днес играе. Наскоро дори имаше премиера. А иначе е следовател по професия. Ходи, разпитва престъпници и после – на репетиции. Сега са му дали главна роля на лекар в лудница. Баща ми казва, че ролята на Левски е чест за мен, трябва да се гордея и да се подготвя за голяма битка. И че трябва да приема ролята дори без пари. Прадядо ми Аспарух Плачков е бил ятак на партизани. В Кюстендил има негов паметник. Спомням си, че нямаше нокти, били са му изтръгнати при разпити. Такива мъже са в нашия род. И всичките са едни исполини... Военни хора. Сурови. Аз повече приличам на майка ми, тя е библиотекар... По-мек човек.  

Кажи ми за лудите си младежки години. Четох, че са те изключвали от няколко училища.

Грешки на растежа. Нашите искаха да се насоча към по-сериозни професии, но мен не ме влечеше нито архитектура, нито ядрена енергетика. Аз съм роден в Белене, но след седми клас отидох да уча в Плевен и живеех при баба и дядо. В училището там имаше момчета, които знаеха кой не е от града, кой като си дойде в понеделник, има пари... Купили са ти маратонки, някой те опердаши, меко казано, и ти вземе маратонките. И ти трябва да си пазиш територията и маратонките. И докато се пазиш, вземат и те изключат от това училище. И отиваш в ново училище, където никого не познаваш... И там трябва да се наложиш. Пък някое момиче те хареса, пак се посбиете с някого. Нормални момчешки неща. Всяко нещо те учи обаче. Тогава се биехме, но не беше страшно. Сега във всяко магазинче можеш да си купиш бокс и нож и да ходиш да осакатяваш хората. И стояхме мирно пред полицаите. И пред учителите. Според мен родителите трябва да си натискат малко повече децата.

В Белене живеех до Дунав. Карахме кану с брат ми, ходехме много за риба. Брейк танцувах, скейтборд карах. Дори с влак съм пътувал до Варна чак, за да карам там скейтборд. Това са ми спомените – нощни бягства от къщи, риба, брейк, дискотеки, някой блус, момичета, някой шамар. Брат ми, който също като мен си пада по мащабните преживявания, веднъж запали цяло поле с един трансформатор. С такива двама братя горката ни сестра много трудно си намери гадже. На бала брат ми й беше кавалер, а аз водех програмата. От друга страна обаче, тя шамари не ядеше, защото от нас двамата не можеше да се дореди. Животът течеше в друг ритъм. Сега все бързаме, все се прекъсваме. Филмът ни е дълъг, пиесата ни е дълга. Да свършват по-бързо, защото бързаме. Като нямаш време за пиесата или филма, не ходи на театър или кино. Винаги си спомням как баба и дядо ходеха на театър – облечени официално и след представлението задължително сядаха да пийнат по нещо. Така си го превръщаха в празник.

А ти как стана актьор?

От малък ме влече сцената. 10 години народни танци, после две години – в театралната студия в Белене. И после веднага ме приеха в НАТФИЗ, в класа на проф. Димитрина Гюрова. След това ме взеха в Плевенския театър и ми дадоха супертежка първа роля – в спектакъла „Златният храм“ по книгата на Уилям Голд-мън. Нещо като моноспектакъл. 3 часа.

Представял ли си си, че можеш да правиш друго?

Не. А съм правил много други неща, повярвай. Бил съм барман, готвач на морето, после си отворих собствен рок бар – на последния етаж на театъра в Плевен. По същото време взех и една хижа в планината. Живеех си там. Жена ми се занимаваше с бара, а аз – с хижата. Сутрин гледах как сърнички минават да пият вода. Беше... райче! Изкарах там две години. Пътувах до града само за представления. На дъщеря ми много й харесваше там, на жена ми – не чак толкова. Но аз с пари не мога да се разправям. Жена ми е счетоводител, но пък трудно се преборва с моя характер, така че с парите нещо не ни се получи и трябваше да затворя и бара, и хижата. По това време бях и охранител на горите и зелените площи. После обаче реших да се концентрирам върху театъра. Поставих дори една пиеса – „Предградие“. И после дойде Левски.

Ти май обичаш по-дивия живот?

Да, много. Да съм сред природата. Да ловя риба, да съм с кучетата. Но обичам и да ми е цивилизовано. Като отида някъде за риба – и по Дунав, и по язовири – си нося котлони, стъклени чаши, не обичам да пия в пластмасови. Последния път като ходих за риба, си взех и тесто и си направих там, на терен, мекички. Супичка също. Между другото, рибарските ми такъми са винаги с мен, случвало се е да стоят и в гримьорната. Така си бях организирал гримьорната в театъра в Плевен – гледам си рибарски филми по телевизията, нарежа си филенце, налея си бяло винце... Ловец обаче не съм, но ходя с приятели на лов. Обещал съм си, че ако някой убие пред мен вълк, аз ще го убия него.

Забелязва ли се увеличен женски интерес към актьора, изиграл Левски?

Аз съм голямо дърво в тези отношения. Сериозно. И много мразя каналния ред: филм – медиен интерес – мацки – риалити – скандалче.

Какво ти предстои сега?

Влизам в ролята на композитора Игор Стравински. Стефка Янорова ще бъде Коко Шанел. Участват и Параскева Джукелова, и Красимира Кузманова. Сега ще започна уроци по пиано. Това е представление на „Нов театър НДК“. Страхотна зала със 160 места, много уютна, за камерен театър. Стари столове, реставрирани, претапицирани, с книжарничка... Готино място. Има надежда.