Като в картина на Айвазовски морето е черно-синьо, поглъщащо, унищожително и предвещава катастрофа. Действието в забележителния филм на руския режисьор Андрей Звягинцев „Левиатан“ се разгръща на брега на Баренцово море, но пейзажите са далеч, далеч от пасторалното разбиране за красота. Това не е майката природа, а природата – враг. Зла, смъртоносна, стоманено-оловна сплав от море и небе, които бушуват заедно. На този фон Звягинцев разгръща своята библейска история. Да, тя е „закотвена“ в съвременна Русия, но това е само първосигнална илюзия. Тази история би могла да се случи навсякъде.

„Левиатан“ на Звягинцев е чудовищен, изключителен филм. Чест и почитания на „Арт Фест“, че са го купили за разпространение като се има предвид колко ключови заглавия от световното кино минават през страната ни транзит – само за една-две прожекции на София Филм Фест или Киномания. Златен глобус за най-добър чуждоезичен филм, награда в Кан за най-добър сценарий и номинация пак там за „Златна палма“, номинация за „Оскар“ за чуждоезичен филм. „Левиатан“ е в кината от днес.

Филмът предизвика изключително остра полемика в родната си Русия. Основната критика към него е свързана с факта, че казва на висок глас (но без патос и фанатизъм – много е важно да се каже това) нелицеприятни истини за обществено-политическата ситуация в страната, но в същото време е получил частична държавна субсидия. Не е ли абсурдна тази претенция? Нима филмите, създадени с държавни пари имат някакво задължение да славословят „спонсора“ си? Все си мисля, че филмите, независимо с какви пари са създадени, имат единственото задължение да достигнат до колкото се може повече хора и/или да успеят да излязат на арената на големите кинофоруми – Кан, Берлин, Венеция, Оскарите, Златните глобуси – където отиват само заглавия, селектирани от каймака на световната филмова общност. Някога монарсите-меценати са искали от подопечните си творци да ги възхваляват. "С държавни пари" означава "с парите на всеки данъкоплатец" и съм абсолютно убедена, че Звягинцев изразява не само собствената си позиция, но и тази на голяма част от данъкоплатците в Русия. Да не говорим за това, че от 50 години насам руското кино не е имало подобен световен успех.

Убедена съм, че „Левиатан“ е подействал на Русия като леден душ след алкохолен делириум. Не е приятно, но пък върши работа. Друг е въпросът дали един филм или въобще една творба на изкуството може реално да промени нещо, но това е голяма тема.

Действието на филма се развива в град на брега на Баренцово море, а главният герой е мъж (Алексей Серебряков в ролята), чието семейство поколения наред обитава фамилната си къща на самия бряг на морето. Мъжът живее със съпругата си Лиля (Елена Лядова) и сина си от предишния си брак. Към имота му проявява агресивни апетити кмета на града и мъжът се опитва да му се противопостави с помощта на свой приятел-адвокат от Москва (Владимир Вдовиченков). Не, не мислете, че Андрей Звягинцев, автор на филми като „Завръщане“ (зашеметяващият му дебют от 2003 г, който му донесе номинация за „Златен глобус“ и наградата на европейската критика) и „Елена“  е разгърнал този на пръв поглед банален сюжет по баналния начин. Той е „нарисувал“ едно епично платно на съвременна Русия с наистина библейски размах и между другото мощта и силата, които излъчва този филм ме карат да си мисля, че Звягинцев като режисьор действа също толкова твърдо колкото и Путин като президент. Държавите-континенти ( „Русия не е държава, а континент – континент на границата на Европа и Изтока“, казва Никита Михалков в едно свое интервю) и филмите с „левиатански“ мащаб не могат да се управляват без твърда ръка – лично мнение.  

Левиатан е библейското чудовище, което според Книгата на Йов ще властва на земята при Апокалипсиса, но в случая този образ е използван като метафора за държавата и нейната власт над живота на отделния човек. Звягинцев „пронизва“ туловището на звяра от най-външната му, видима обвивка (портрета на Путин на стената в кметския кабинет) и достига до изначалната, природна греховност на човека въобще (изневярата, предателството). На мен ми се струва изключително преувеличено политизирането на творбата.

Няма да разказвам филма, но ще отбележа нещо, което ми се струва важно. Казват: „Левиатан“ скверни и демонизира руската православна църква, но истината е, че филмът демонизира хипертрофиралата власт на църквата в Русия, срастването й с държавата, израждането й в нещо като мафиотска структура, а не традиционното и изконно руско православие. Който подочува и поназнайва нещо повече за случващото се в Русия през последните десетина-петнайсет години, би трябва да е наясно, че гледната точка на Звягинцев има своите основания. И както десетки режисьори (и Фелини, и Бунюел, и Бергман) са правили филми иронизиращи католическата църква или възставащи срещу нейната власт върху частния живот на човека, така и Звягинцев има правото да каже своята истина за мястото на православната църква в родината си. Само творец с много здраво самочувствие (национално и индивидуално) може да бъде така критичен и разобличителен спрямо собствените си корени. Да си помислим кой от българските филми от последните двайсет години каза така силно, концентрирано и директно нещо срещу властта? Защото нали е ясно, че няма как докато Звягинцев е кандидатствал за субсидия и си е снимал филма никой да не е знаел за какво става въпрос в този филм. Обаче го е направил. Да, в същата тази Русия на Путин и на всемогъщата православна църква. Ние като си нямаме Путин какъв смел филм направихме? Никакъв. А не е като да си нямаме проблеми, нали?

Където е текло пак ще тече. Русия винаги е имала голямо кино и „Левиатан“ е доказателство за това. С всичките въпроси, които поставя – за прошката; за истинската вяра, която по естествен начин е приютена от полуразрушените, стари църквички, оставени на произвола на съдбата, а не от лъскавите, новопостроени, новобогаташки храмове, издигнати върху човешки трупове и погубени съдби; за водката като единствената, най-последната утеха – количеството водка, което се лее в този филм е не по-малко от количеството вода в Баренцово море. Всъщност да изпиеш бутилка водка за героите във филма е като да вземеш последно причастие.

И си казваш: Левиатан е тук, чудовището се е събудило и вече сее разруха, Апокалипсисът вече се случва, катастрофата е факт. Обикновено наричат „филм-катастрофа“ холивудските екшъни за унищожителни земетресения, цунамита, урагани, потопи, но за мен „Левиатан“ е истинският филм-катастрофа. Обикновено наричат "филм на ужасите" холивудските блокбастъри за зомбита, нечисти сили и серийни убийци, но пред "Левиатан" всички те изглеждат бутафорни и нелепи. Тук е истинският ужас.