Малко преди да издадат „Любовта единствена“, авторката й Лоранс Плазне е почти на ръба на самоубийството – нещастна, останала сама с малките си деца след развод. После идва успехът на книгата й, която получава и Наградата за литература на ЕС.

„Любовта единствена“ (ИК "Колибри") разказва за страстта между ученичка – благородната госпожица Д'Албрехт, и частен учител през XVII век. Плазне, която е преподавател в Сорбоната по френска литература между 1550 и 1700 г., определя историята като банална, защото още Платон и Софокъл описват съблазняването между учител и ученик. Във Франция е много известна и историята от XIII в. за Елоиз и учителя й Абелар – любовта им продължава, дори когато двамата се замонашват. Но езикът... езикът, на който е написана книгата на Плазне, е забележителен – с особен ритъм, като мелодия. Да стане певица впрочем било мечта на Лоранс Плазне, но пеела толкова фалшиво, че децата й я помолили да спре, веднага щом се научили да говорят...

В книгата ви любовта завършва нещастно. Има ли щастлива?

Любовта често е тъжна. Когато бях по-млада, бях по-идеалистично настроена. Днес правя по-голяма разлика между любовта и семейния живот. Любовта е идеал и е трудно да се поддържа дълго време, защото във всекидневието виждаме всички малки слабости и недостатъци на другия. Животът развенчава човека до нас и е много трудно да не развенчае и любовните чувства.

Ние някак сме задължени да обичаме щастливо. Ако някой е нещастен и иска да се самоубие заради нещастна любов, обществото оценява това като лошо и го убеждава, че той трябва да се бори, да живее възможно най-дълго.

Вие как се измъквате от тежки моменти?

С работа. И с децата.

При представянето на книгата си пред читатели у нас казахте, че 13-годишната ви дъщеря ви е посъветвала да пишете книги, които свършват щастливо, защото се продават по-добре. Ще я послушате ли?

Мисля, че децата трябва да следват съветите на родителите си, а не обратното.

Разбрах, че имате нов роман – там любовта също ли свършва зле?

Да, това е история за живота на един музикант, а животът винаги свършва със смъртта, аз не съм виновна за това.

В книгата си пишете, че пред любимия си главната героиня „носи“ маска, че не проявява същинските си чувства. Как ще го коментирате на фона на съвременната американска мантра „бъди себе си“?

Идеята за маската е изключително важна за френската култура от XVII век и по-нататък, означава спазване на определени правила – на уважение към другия, на самоналагане на образ, с който да отговорим на изискванията към нас и който понякога ни пречи да бъдем себе си. И в съвремеността често ни се налага да носим маска по тези причини.

От друга страна имаме американския модел, в който да бъдеш себе си означава много често да позволяваш на децата да се държат невъзпитано на масата, да бъдат мръсни, студентите да идват с хамбургери и пържени картофи на лекции. Във френската култура има тип рестрикция, форма на етикет, който понякога изисква да не бъдеш съвсем себе си, за да не нараниш и обидиш другия.

Какви са маските, които най-често налагате на себе си?

На много сериозен човек. Под маската стои един доста голям хаос.

Цитирам от книгата: „Молеше се (главната героиня – б. а.) да съществува място, където сърцата на мъжете и жените могат да общуват“. Къде е това място?

Краят на романа щеше да е по-щастлив, ако го знаех.

В какво е Х факторът на французойките?

Не знам какви са французойките... В днешно време работим почти наравно с мъжете, но е много важно да изглеждаме добре, както и да можем да водим хубав разговор, това е цяла една култура. Мисля, че това ги разграничава от американките. Във Франция има дълга традиция мъжете и жените да живеят заедно, за разлика от други страни, където жените не са могли да посещават своите съпрузи. Има голяма традиция на женско присъствие в интелектуалния живот.

Лоранс Плазне гостува у нас със съдействието на програма "Творческа Европа" на ЕС, Националния център за книгата на Франция CNL и Френския културен институт.