Когато към четири сутринта болките ми изведнъж спряха, знаех, че всичко е свършило. Извикаха лекаря, на когото му трябваха два часа, за да дойде до болницата. „Сеньора – каза ми той, – без съмнение имате превъзходен ханш и сте много красива жена, но никога няма да имате деца.“ Унищожителните му думи убиха всяка надежда, чувствах се безсилна, празна и повредена. „Сега мога да се върна на снимачната площадка и да довърша филма“, казах на Карло в мига, в който дойде при мен. Опитвах се да омекотя ситуацията, да му покажа колко съм силна. Неговата усмивка обаче се превърна в гримаса. Личеше, че се чувства безпомощен. В този момент нещо в мен се отпуши и аз изплаках сърцето си. В следващите месеци на отчаяние усещането за провал покри всяко ъгълче от душата ми. Дори Карло изпадна в депресия. Не можеше да работи, да говори, да се усмихва.

За щастие съдбата ни поднесе неочаквано откритие. Съпругата на един италиански режисьор беше минала през същата одисея като мен, но открила международно признат експерт, който й помогнал да износи бебето до термина. Казваше се Хубер де Ватевил и беше директор на гинекологична клиника в Женева. Висок и много слаб, той беше на около 60, с клюнест нос и аристократично излъчване. Нямаше свои деца и бе канализирал желанието си да има в работата – по някакъв начин усещаше като свои тези, на които бе помогнал да се появят на бял свят. След като се запозна със случая, ми каза: „Няма ти нищо – ти си една напълно нормална жена. Когато забременееш следващия път, ще те следим отблизо.“

И в началото на 1968 година, когато забременях за трети път, се преместих в Женева. Избрах хотел близо до офиса му, легнах в леглото и търпеливо зачаках той да направи някакво чудо. Неговото заключение бе, че тялото ми не произвежда достатъчно естроген, което пречи на яйцеклетката да се прикрепи към матката. Но това се оказа лесно решим проблем – с инжекции естроген. Последваха месеци на безделие в стаята ми на 18-ия етаж в хотел „Интерконтинентал“. Накрая дойде денят, за който бе насрочено цезаровото сечение. Не бях спала цяла нощ. Истината е, че не исках бременността ми да свършва. Бях уплашена. Не исках да деля с никого това дете, което си беше само мое. Няколко часа по-късно се роди Карло-младши – най-великата, сладка и неописуема радост. Страхувах се, че този невероятен сън може да свърши и затова продължих да се крия от света.

Чувствах се сигурна в болничната си стая, там беше топло и уютно, бяхме само аз и Карло-младши в нежен пашкул от безкрайни погледи и ласки. С минаването на дните страхът ми да напусна стаята се увеличаваше. Притеснявах се, че малкият може да настине, не исках да мисля за утрешния ден, не исках да излизам от пашкула.

След 50 дни в болницата, които минаха сякаш за миг, лекарят ми каза: „София, не можеш да останеш тук завинаги. Животът навън ви чака – и теб, и него...“ Погледнах го с ужас при тази мисъл. Но накрая, след като девет месеца не бях мърдала от леглото в хотела и след двата месеца в болничната стая, се изправих пред реалността.

Четири години по-късно, през 1972-а, забременях за четвърти път. Тогава снимах  Man Of La Mancha с Питър О’Тул. Този път гардеробиерката ми слагаше инжекциите с естроген и до петия месец не спрях да работя. Едуардо се роди на 6 януари 1973 г. След появата на първото ми дете смятах, че животът не може да стане по-хубав. Но Едуардо удвои щастието. Осъзнах, че това е една от необяснимите мистерии на майчинството.