В часа на истината – за риска от раздялата, за причините и следствията, за проверка на истинското ми Аз. Останало самò, без оправдания и извинения. Натоварено с отговорности, пропито със съмнения, разяждано от вина. Любовта ми към актьора се изпари като пара от руски самовар. Човекът имаше нужда да бъде обожаван – денонощно. Синът ми пък имаше нужда от майка – почти денонощно.

Не можах да разделя любовта, никой не ме беше научил на това. Виждах как около мен разни там жени се справяха с подобни ситуации като ватманки на кръстовище с кръгово движение. Имаха квартири, за които плащаха бившите им мъже. Плащаха и солидна издръжка на децата. После в събота и неделя взимаха наследниците при себе си. А свободните майки отиваха на спа с новите си мъже. Е, на мен нито едно от тия неща не ми се случи. Гордостта ми беше в повече, време нямах, не ги разбирах тия работи. Глупава съм. „Много си глупава!“, потвърдиха няколко приятелки. „Ей така и така се прави, пък ти... тц, тц...“

Вкъщи нямаше кой да лежи безгрижно по дивана и да пъшка, че животът е много тежък, когато се налага да ставаш в 7. Нямаше го досадното хъркане, което ме прогони в другата стая малко след като родих нашето дете. Имаше пълноценна тишина, от която мнозина биха се изплашили. Лошо е, че нямаше и кой да монтира абсорбатора над печката. Затова извиках един майстор, който направи 6 дупки, на различна височина. И пак не уцели правилната. Сама направих следващите 2 – точните.

Постепенно сама започнах да отвъртам крушки, да поправям бушони, дори пералнята – тя е моя гордост. Видях, че пред възможността да си с мрънкащ и мързелив мъж, когото да молиш месеци наред да оправи нещо, по-добре да си сама и да повикаш неволята. Тя идва по-бързо.

Половин година след новото начало страховете ми станаха по-толерантни към мен. Синът ми се смееше, бърбореше и ме гъделичкаше зад ухото, където било скрито едно желание. Знаех какво е желанието му. Знаех... да бъдем отново всички заедно. Невъзможно. И тогава, когато се чувствах пълна с надежди и сили, се случи най-баналното нещо на света. Припаднах в банята. Свестих се по лице на плочките. Бях сама, а в ръката ми имаше половин сутиен. Не зная колко време съм била така, нищо не помня. Видях, че сутиенът, закачен на вратата, е поел тежестта ми и... да – спасил ми е живота в някакъв смисъл. Или поне ми е помогнал да не си разбия кратуната напълно.

Половин сутиен – пълно щастие. След като се освестих, на другия ден се зачудих дали когато си сам, нищо че си млад, е по-вероятно да дадеш фира при нещастен инцидент. Или е по-здравословно да има един мъж наоколо, дето вместо сутиена ти да оказва подкрепа – чат-пат. Не можах да си отговоря, сипах си едно уиски и ми стана смешно. Тогава реших, веднъж завинаги, всяка драматична ситуация да посрещам със смях. Много полезно се оказа. Освен с уиски върви и с други питиета.

Оттогава досега минаха девет години. Живея сама, опитах да живея с един мъж, който разбираше от контакти, изкуство и хранене. Детето изобщо не го прие, поставяше ме в изключително комични ситуации. Аз се борех с това, но някак предчувствах, че то има право. Защитавах своето право на лично щастие и се опитвах да го поставя на място – аргументирано, разбира се. Но в деня, в който мъжът изяде неговата вечеря, защото бил гладен – при това ужасно, и нямало да се съобразява с лиготии, истината ми се ухили и ме прасна по рамото. Да ме събуди просто. Да ми сглоби целия период от 8-месечния ни гаджелък и да ми даде основателна причина да приканя гостите към изхода.

Наскоро питах сина си, той вече е в VI клас, как ще реагира, ако си намеря свестен мъж. „Ще го гръмна“, кратко отвърна той. И добави: „Абе какъв мъж... иди си боядисай белите коси първо.“