„Бях три седмици в Западна Сахара, окупирана от Мароко територия. От дете обичам пустинята, от Екзюпери още, но точно по тези места не бях ходила. Изпитах велико смирение пред огромния океан, равен, без хоризонт, сякаш се размива с небето, сякаш виждаш как някъде там Земята се завърта, виждаш, че наистина е кръгла. Усещането е смазващо и смиряващо.

Разбрах, че сушата е всъщност една много малка част от планетата и че ние, с всичките ни претенции, сме малцинство. Тази Земя е на китовете, не е наша – ето това усетих.“

Зорница София, която преди години раздвижи пластовете в българското кино с първия си филм „Мила от Марс“, ми разказва за пътуването, от което се е върнала преди броени дни. И погледът й, и гласът й някак се реят, все едно е още там, в пустинята, на брега на океана. Поводът за срещата ни обаче е друг. След като приключи режисьорската си работа по сериалите „Дървото на живота“ и „Секс, лъжи и телевизия“ и на практика изкара пет-шест месеца с общо осем дни почивка, Зорница се отдаде на „екстремия“ (по собствените й думи) и прекара периода от средата на ноември 2013 г. до февруари 2014 г., образно казано, във въздуха.

Известно е, че тя е луда по всякакви адреналинови спортове от типа на езда, ски, уиндсърф и прочие, но не знаех, че сред страстите й са и парапланеризмът и пилотирането на самолет. Затова сега си говорим за летенето. Оказа се обаче, че от около година в живота й има и нова любов – инструкторът по парапланеризъм Петър Минчев, известен сред „летящите хора“ с прозвището си Гущера, прякор, останал още от годините му като командос.

Така че Зорница лети. Във всякакъв смисъл. Още повече че най-после проектът, върху който работи от три години – игрален филм за Румена войвода по мотиви от очерците на Николай Хайтов за жените хайдутки в българската история – е на финалната права.

Зо, разкажи ни за първия си полет. Това, предполагам, е нещо, което не се забравя.

Първо започнах да летя насън. Сънувах един повтарящ се сън как се качвам на Сфинкса на Рила – Сфинкса е едно каменно образувание на циркуса на Мусала. Много го обичам това място, много е силно. И сънувам аз как стоя на ръба, точно под мен е котловината на Мусала, разпервам ръце и замахвам с тях и изведнъж  ми се отварят нещо като криле, но с метални ципи. Чувам звук като от отварящи се един след друг стоманени ножове и разбирам, че не съм жена, не съм дори човек, а съм дракон.

И политам, а въздушните струи ме носят и аз дори знам как да ги използвам. Но най-готиното бе усещането, че не съм човек, а дракон. И най-вече, че не съм жена. В онзи период от живота си все още имах голям проблем с това, че съм жена, от момиче си го имах. Сега вече ми е добре така, открих се по друг начин.

Как беше първият ти полет наяве?

Бях на около 20. Тогава нямаше истински инструктори, летеше се с едни допотопни криле, без запасни парашути. Системата беше такава – един ритник в задника и политаш. Бях на ски в Банско. Заведоха ме на старата писта, на Балканиада. Там има един стръмен участък, който сега го водят черен. Опънаха ми крилото. Обясниха ми как се завива наляво и надясно, как се каца и ми казаха: сега обръщаш ските надолу, тръгваш право шус, с всички сили и сама ще излетиш. Така и направих и докато се усетя, вече бях във въздуха и крещях от радост.

После изведнъж се озовах над боровете и като видях щъкащите човечета ниско долу по земята, които гледаха неидентифицирания летящ обект над главите си, моментално забравих кое как се прави. Беше суперрисковано и добре че вече никой не прави така. По чудо кацнах на долна станция на лифта, без да пребия някого и без да се размажа. Но първият полет е напълно неизтриваем и незабравим.

А сега как се лети?

Тогава беше руска рулетка. Самият факт, че не съм имала запасен парашут, какво ти говори? Но и крилата бяха по-мудни. Сега голяма част от инцидентите стават, защото хората много бързо минават от учебни на спортни, бързи криле. Парапланеризмът е страхотен спорт, за който обаче е необходима теоретична подготовка. На курсовете научаваш страшно важни неща за термиките – това са области с топъл въздух, които ти помагат да се издигнеш нагоре, за въздушните течения, научаваш се как да ги използваш.

Птиците също учат тези неща от родителите си. Освен това е много важно инструкторът ти да е сигурен и отговорен, да му имаш доверие. Приятелят ми, който е един от най-добрите инструктори по парапланеризъм в България, е радикален. Износените криле, които са си миналите разрешените часове на експлоатация, ги реже с ножица, за да е сигурен, че няма да бъдат препродадени на старо от някой глупак и след това друг да се пребие с тях.

Кой е най-силният като емоция полет, който си правила досега?

Беше точно преди последната Нова година. С Петър, приятеля ми, се качихме с тандемно крило, което тежи около 40 кг, до връх Мальовица и излетяхме от самия връх, при доста трудни условия. Там наистина го има това усещане за скок в нищото. От около 3000 метра надморска височина. Само зъбери и скали под теб. Беше много, много… страшно и яко. За малко спираш да си човек, ходещ по земята.