...Беше вече тъмно, когато влязохме в строената през 1934 г. кооперация в една от малките улички на стария еврейски квартал зад Софийските хали. От миниатюрното антре попаднахме в голям вестибюл, огрян от полилей със стъклени пулове. Трябва ми малко време, за да свикна с вас, каза ми Пенка Станчева, висока, стройна жена със строги черти и къса подстрижка. И ми предложи чай от хималайски треви. Вече сме в кухнята. Пенка изважда пакет чай от шкаф, пълен с какви ли не чайове, а чайника – от шкаф, пълен с какви ли не чайници. Не че имам време за чай, казва тя.

Сядаме на масата да пием чай, но всъщност - да се успокоим. Вече мога да поогледам обстановката. Първото ми впечатление от апартамента е: бяло. После постепенно свиквам с бялото – така както обикновено свикваме с тъмнината, и започвам да различавам подробностите. Ето една красива купа за плодове под кухненските шкафове, холандска, купена от антиквариат в Габрово. Именно така я нарича Пенка – купа, не фруктиера. Тя е много внимателна с думите, има думи, които не харесва, всъщност направо ненавижда заради изтъркаността им - като уют и минимализъм. И думи, които й харесват – това са най-вече имена на хора, на съпруга й Симеон, на художника Атанас Хранов, поета Александър Секулов, на инструктора по сърф и сноуборд Коко, словосъчетанието “моят мотор”... Думи като Индия, Барселона, Париж, Венеция, Амстердам.

Оставя ме да надничам. В къщата й и в нея самата. След малко изглежда така, сякаш съжалява, че го е направила. След още малко – че съжалява, че е съжалявала.

Цялата история ми прилича на опитомяване, само дето не знам кой е Лисицата и кой – Малкият принц. Като си помисля – и работата на архитектите е подобна игра на опитомяване. Първоначално имаш едно диво пространство, което драска и хапе, а ти трябва да го привържеш към себе си, да му дадеш любов, за да получиш любов. Точно това се е случило и с жилището, което разглеждам. Някога в него е живял дядото на Мони, съпругът на Пенка. Когато се нанасят в него, само две помещения са готови – кухнята и банята. Останалите са опитомявани постепенно. Пенка наблюдава предметите, избира им места, после наблюдава как се чувстват поставени там или там, вслушва се в проскърцванията, размества. “Този стелаж е правен за тези вази – домакинята ми сочи стелажа, поставен между антрето и вестибюла. Лека-полека ще го запълним.” Признава, че е сменяла 300 пъти мнението си за това как трябва да изглежда жилището.

Стаята за гости например още “пулсира” – един ден може да се превърне в детска стая. „Такова обживяване на пространството е невъзможно в работата ми, мога да си го позволя само за нашия дом. Но това е много истински начин да почувстваш мястото, да наслояваш в него с времето.” Има 3 неща обаче, които не е подлагала на съмнение. Това са трите кита, на които се държи домът й. таваните – запазена е оригиналната височина от 3,20 метра. Според Пенка човек мисли различно, когато има повече въздух над главата си. Сега тя има своите 70 см над стандартното мислене. вратите – не искала да има само плътни врати. За нея е важно, когато седнеш в една стая, да имаш визуален контакт с останалите помещения. Решението – реставрирани са старите портали и врати, сложени са им прозрачни стъкла. гипсовите корнизи и орнаменти – запазена е орнаментацията на таваните от старото жилище. Пенка Станчева е впечатлена от стила на белгийските дизайнери – модерен, изчистен, но носещ дълбочина и пасторалност. Точно като гипсов таван в жилището на един модерен номад.

А тя е номад. В спалнята в ролята на нощни шкафчета са два големи пътнически сандъка, пълни с карти, картини, гидове от местата, където е пътувала сама или с Мони. От много места. До 6-ата си година тя расте в Алжир, там са на работа родителите й. През 90-те тръгва да емигрира в Канада. Има зелена карта, урежда си работа. Връща се, за да се омъжи, да затвори фирмата тук и никога повече не стъпва в Канада: “Разбрах какво значи мега клишето – дърво без корен не може.” Специализирала е в Санкт Петербург, Великобритания, Франция, Белгия, Венеция. Венеция й е много специална. Освен с наученото си тръгва с картината на рибния пазар в главата си. Площад, обграден с малки ресторантчета, пред тях хората стоят прави, пият вино и си говорят - все едно, че не са от този свят. Сградите са с арки, под които са опънати червени платна... Пропускала заниманията за деня, за да мине през пазара в събота, дори за дреболия.

От мъжа си е научила нещо много съществено за пътешествията. Всички списъци с непременно-трябва-да-видя-това са излишни. Много по-важно е да застанеш на някоя тераса и да наблюдаваш града и хората, да пиеш безпаметно кафе, да отидеш на пазара, да се изгубиш. Изгубването впрочем е едно от задължителните неща.

За Индия Пенка говори малко. Тази страна й е много лична. Може да тръгне внезапно за Хималаите, за да се потопи в енергията им. Това е един от начините да се презареди, да събере разпиляното във всекидневието, да се отърси от материята.

“Работя над това да не съм толкова свързана с материалното – казва Пенка Станчева. – Не желая да съм роб на печеленето на пари, на купуването на вещи. Светът се е побъркал - купувай имоти, дрехи, яхти и какво ли не. Това увлича и аз също се усещам увлечена понякога. Но се старая да пазя себе си.”
Все пак тя има своите важни покупки. Парче земя под един родопски връх – мечтае един ден да отиде да живее там с Мони. И по-скорошната придобивка – моторът. Тази вещ е еднозначно нейна. Не иска мъжът й да го кара – той си има негов. Купува чопъра eй така, по чувство. Един ден просто го вижда, мисли малко и го взима, дори не го пробва. Да го беше пробвала, й казва приятелят, от когото го купува. Не знам как се кара, отвръща тя. Сега вече знае, знае и какво е да паднеш от мотор.

Но не знае на колко години е – някъде към 40-те. Това й подсказва интуицията, а “аз карам на интуиция за някои неща” – казва Пенка. Сигурно е така – това, което се вижда в жилището, е отпечатъкът на един чист ум, който знае кога да се довери на интуицията и който знае предимствата на опитомяването и на свободата.

Накрая исках да си тръгна бързо от този дом. Беше ми подействал донякъде като шок и имах нужда да го осмисля. Него и жената, която го е населила със себе си – арх. Пенка Станчева. И колкото повече време минава, толкова повече ми харесват. Тя и домът й.

визитка: архитект на свободна практика, един от най-търсените специалисти за вътрешен дизайн, овен, обича да казва нещата такива, каквито са, смята, че умее да чува клиента, нейни статии за дизайн са публикувани в различни периодични издания, професионалната й мечта е да събере екип от искрени хора, които обичат задълбочеността в работата си, за професията си казва, че е като лекарската – няма научаване.