Тази градина, наричана прозаично ботаническа, е всъщност магическа. Тя е като парче пъзел от някаква друга реалност, сложен погрешно сред прашно-розовия пъзел на Маракеш. В тази градина въздухът и уханията са различни от острата миризма на подправки, която се носи в древната столица на Мароко. Тук и шумовете са други, и вятърът не пълни очите ти с пясък, а е като докосване на ангелско крило.

През 1919 г. първият гениален мъж, който идва тук, е художникът Жак Мажорел, чието име градината носи до днес. Той се заселва в медината на Маракеш, пристрастен към аромата на тази древна земя, към цветовете й и към мистичната арабска култура. Засажда няколко палми, а само след години има растения от цял свят: редки видове кактуси от Мексико и Чили, бананови дръвчета, азиатски лотоси, бамбукови оазиси и разнообразни водни растения в многобройните езерца. В единия край на градината е било ателието му, днес Музей на ислямското изкуство.

Когато пристига през 1962 г. в Маракеш, Ив Сен Лоран още няма 30 години, но Франция го нарича гений. Той има собствена модна къща, облича най-красивите жени на Европа, навсякъде го посрещат като кралска особа, буквално се къпе в пари. А само преди пет години е изритан от Модна къща Диор след драматична поредица от събития. Съдбата решава, че е твърде млад, за да стане наследник на най-великия кутюрие на 20-и век – Кристиян Диор, при когото е работил като пръв помощник.

След смъртта на Диор през 1957 г. запращат Ив в Алжир, за да отбие военната си служба. В размириците той оцелява, но крехката му психика не издържа. Затворен е в психиатрична клиника. От депресията и безпаричието го изважда Пиер Берже, здраво стъпил на земята финансов гений, който успява да го убеди да направи собствена модна къща. В Маракеш Ив Сен Лоран идва с него, двамата са влюбени, купуват имението Мажорел от вдовицата на художника. Основават фонд, който поддържа градината и музея, отворени за посещение на туристи.

Тази малка зелена планета зарежда с енергия и идеи великия дизайнер. В Мароко той намира своето изгубено детство, защото е роден в Алжир и бляскавият Париж не може да нахрани сетивата и спомените му. В Мароко той открива опиума и резултатът е един пристрастяващ аромат, наречен “Опиум” - бестселърът сред парфюмите с марката му. Ив Сен Лоран го създава година след като се разделя с Берже, както твърдят хроникьорите – заради романа, който Ив започва с младия любовник на Карл Лагерфелд.

След раздялата самотният кутюрие комбинира хашиша с литри пастис и канадско уиски, за да може да рисува по 20 часа на ден. Депресиите се сгъстяват, страхът да не се събуди обикновен човек го кара да бяга, да разрушава всичко около себе си, докато Берже обикаля клиниките, за да го търси.

Удивителното е, че драмата на едно сърце се разиграва отчасти и в тази настройваща за медитация, съвършена, космическа атмосфера на Градината Мажорел. Днес зад гъстата палмова гора и високия зид от градината се вижда къщата, в която Ив Сен Лоран прекарва половината от времето си през годината. Болен, самотен, истински отшелник, далеч от Берже, с когото се разделят. Последният мохикан на абсолютната елегантност.