Какво значи тих бой?

През 2000 г. фондация "Джендър проект в България" направи единственото досега проучване за пострадалите от психически и физически тормоз българки.

Рослава Куманова 01 April 2003

През 2000 г. фондация "Джендър проект в България" направи единственото досега проучване за пострадалите от психически и физически тормоз българки. Резултатът е, че 1/3 от жените у нас са жертва на физическо насилие вкъщи, а всяка 5-а представителка на слабия пол на 18 и повече години е физически насилвана от партньора си. Само 1/5 от жертвите са потърсили помощ, а 2/3 си мълчат, защото ги е срам.

През 2001 г. в центровете за психотерапевтична помощ "Анимус", "Надя", "Анимус-Пловдив", "Анимус-Перник", "SOS -семейства в немилост","Деметра", "Ета", "Отворена врата" в седем наши града помощ са потърсили 2650 жени. Малко от тях имат смелостта да разкажат пред медиите своята история. Една от тях е 28-годишната Валентина Стефанова, която е едва четвъртата жена за последната година и половина, която застана пред обектива.

Валентина е красавица и не изглежда на 28 години, въпреки всичко, което е преживяла през последните 8 от тях. Облечена е елегантно и говори стегнато. В първия момент, когато я видях, направо не повярвах на очите си - очаквах измъчена около 45-годишна жена, отрудена, погрозняла, забравила да сложи грим, небрежна към дрехите си. Нищо подобно, що се отнася до Валентина. Ако не знаеш историята й, никога няма да си помислиш, че е преминала през този ад. Оставям я да говори. От време на време се намесвам само за да я карам да си спестява коментарите.

"Не помня как се запознахме. Стефан бе с 22 години по-възрастен от мен, аз бях само на 20. Избухна бурна любов. Възприех го като човек, който единствен ме разбира. Трепереше ми за всичко. Чакаше ме всеки ден след лекциите ми в Датския колеж, където учех и ме закарваше вкъщи. Мислех, че това са признаци на внимание, но едва сега си давам сметка, че става въпрос за чиста проба обсебване. По-късно разбрах, че въпросите "Къде отиваш?", "Кога?", "Какво?", "Защо?", "С кого ще се срещаш?", са били симптом, че имам нещо общо с насилник. Той полека започна да ме изолира от приятелите ми. Заради него се откъснах от всичко и от всички.

Има дърводелски цех за мебели. Видях в него мъж, баща, закрилник, стабилен, улегнал човек. Може би, защото момчетата на моята възраст ми се струваха недорасли. Видях един сериозен мъж с положение. Реших, че мога да намеря сигурност. Не отричам, че съм го обичала с цялата си душа и сърце, въпреки всичко.

В момента между нас има смъртна вражда, без преувеличение. Ние наистина сме се опитвали буквално да се убиваме. Връзката ни бе около година и бе станала нетърпима още преди да сключим брак. В един момент се оказа, че след лекции и след работа не можех да се шляя по магазините. Първия път, когато реших да пообиколя и се прибрах в 19,30, Стефан ми вдигна невероятен скандал. Мислех, че аз не съм била коректна, защото не съм го предупредила. Червената лампа светеше още оттогава, но аз просто не се усещах. Отчитах го като загриженост. Това не ме отблъскваше, а напротив - теглеше ме към него.

Стефан се отнасяше пренебрежително към образованието ми. Казваше ми: "Къде си тръгнала сега, не се ли виждаш, че една курсова работа не можеш да направиш като хората!" Той самият е със средно образование и ненавиждаше всички висшисти. Най-важното според него било човек да се хване и да "бичи като луд в дърводелната", като него самия. Така трудът му щял да види бял свят. Моите занимания не стрували нищо, защото съм учела как да преливам пари от пусто в празно.

Проявяваше ревност към колегите ми. Аз съзнателно не споменавах имена на мои състуденти пред него. Когато телефонът вкъщи звъннеше и беше грешка, той веднага започваше: "Значи вие с любовника ти така сте се уговорили. Когато съм у нас, да отговаряш така!" Веднъж беше излязъл за цигари. Звънна ми приятелка и точно когато той влизаше, аз й отговорих: "Добре Мими, ще се видим в петък." Стефан веднага се развика: "А, ти значи само чакаш да вляза и веднага затваряш телефона, защото докато ме няма, говориш с любовниците си!" Аз му отговорих, че ако иска, можем да звъннем на Мими.

Въобще не можех да се усетя какво ще последва, след като подпишем. В моето семейство всичко винаги е било толкова хубаво. Не е имало такива отношения и аз се чувствах някак отворена, отнасях се с пълно доверие към него.

Кълна се, не съм му давала никакви поводи за ревност. Когато съм с някого по принцип, аз съм безкрайно отдадена на него. Толкова безобразно моногамна съм.

Получих първия шамар по много тъп повод. Бях тръгнала на гинеколог, бях в банята и се миех, което смятам, че е съвсем нормално. Стефан влезе и видя какво правя. Разкрещя се, че съм се приготвяла, за да отида на среща с мъж. Въпреки обясненията ми, започна да вика: "Така ли му викат вече? Отивам на гинеколог!" Бях възмутена, защото той лично държеше да ходя точно при този гинеколог, който бе негов приятел!

И аз, със своята безкрайна отдаденост на този човек, реших, че той не е сигурен в мен, защото не сме женени. И предложих да подпишем!

Моите родители не можеха да приемат разликата във възрастта ни, както и това, че е разведен с дете от първия си брак. Майка ми направо каза, че червените ябълки прасетата ги ядат. Връзката ми с родителите ми до ден-днешен е разклатена. И досега не могат да ми простят, че се омъжих за него. Дипломирах се и се оженихме. Бях решила да продължа да уча, но се оказа, че такъв вариант не съществува в представите на Стефан. Доказа ми, че той ще коли и ще беси оттук нататък. Тогава осъзнах, че съм извършила най-ужасната грешка в живота си. Имах късмет и си намерих невероятно добре платена работа, тежка, разбира се. Тогава започнаха инсценировките с колеги. Те бяха само двама, но Стефан ме побърка. Веднъж мъжът ми се обади в офиса. Казах му, че всички са в командировка и само аз и "Доктора", както му бе прякорът, сме там. Веднага ми каза: "А-а! Значи всички ги няма и той те подпира на бюрото!" Аз му затворих телефона. Прибрах се и веднага започна тупаницата, защото съм му затворила. Започнаха маниакалните му постъпки. Ако се забавех пет минути от работа, при положение, че работя в "Гео Милев" и живеем в "Люлин", боят ми беше сигурен. Според неговите представи автобусът тръгва в еди-колко си часа и пристига точно в определено време. Е, при нашия транспорт как става това? Обръщаше ме с гръб и ме риташе, хващаше ме за дрехите и ме блъскаше, хващаше ме за косата и ме накланяше силно надолу, за да падна и да съм му удобна за ритане в кръста най-вече. Аз пищях, а той ми викаше: "Тихо, тихо, да не чуят съседите! Млъквай!"

Не знам дали се е чувало, но знаете ли какво значи тих бой? Той те бие и ти си мълчиш, защото знаеш, че ако извикаш "ох", ще те бие още повече. Към края на връзката ни дори се опитваше често да ме хвърли от шестия етаж. И пак ми викаше да мълча в този момент. Казваше ми: "Сама си паднала!"

Аз се чувствах виновна, че той непрекъснато се ядосва. Мислех си, че нещо бъркам, че не съм добра съпруга. Ама кого да попитам? Стефан вече беше успял да ме раздели с всичките ми приятели. Ако някой ме потърсеше вкъщи, той толкова злобно му изръмжаваше, че никой вече не звънеше. На първите ми рождени дни канех колеги, приятели. Стефан се държеше демонстративно лошо и всички спряха да идват у нас. Ако някой се опиташе да го заговори, той откликваше с нещо много нецензурно, трясваше вратата и излизаше.

Стефан започна да ми обяснява каква била ролята на мъжа и на жената в семейството. Трябвало да съм перфектна домакиня, а за секса нещата бяха наистина кошмарни.

Бях длъжна да му се предоставям всяка вечер. За месечното ми неразположение казваше, че съм го предизвиквала нарочно, за да не мога да легна с него.

Няма оправдание от сорта на това, че съм утрепана от работа. Нещо като домашно изнасилване, ако въобще някой в тази държава има критерий за това. Когато откажех, той ме обвиняваше, че сме "се оправяли цял ден в работата с колегите", или казваше, че съм била много "широка и разработена, сигурно от колегите". В един момент не знаех как да се държа, защото, каквото и да направех, все бях виновна. Ако бях намръщена и изморена, реакцията бе: "Какво съм ти виновен, че колегата не ти е пуснал днес?" Ако се опитах да съм весела и усмихната, той казваше: "Кой те е направил днес толкова щастлива, че си така весела?"

Не ми даваше да се гримирам. На излизане за работа гледаше какво съм облякла. Вдигаше ми полата, за да види да не съм с някакво секси бельо. Накрая се принудих да ходя с неговите слипове, за да не мисли, че съм се подготвила за някого.

Всяка вечер бях длъжна да поднеса три ястия, приготвени същия ден. За него нямаше значение, че съм била цял ден на работа. Като не мога да изпълнявам тези задължения, да съм стояла вкъщи. Добре, ама кой да плаща сметките? На практика го издържах аз през цялото време. Той дори ми искаше пари за цигари. Имаше бизнес, но едва сега осъзнавам, че неговите пари отиваха незнайно къде. Спешно трябвало да купи машина за цеха, някакви елементи и т.н.

Храната, сметките и бензина за двете ни коли плащах аз. Сутрин той ми се примолваше да му дам пари за харчлък, бил закъсал.

Дори имаше наглостта да ми държи сметка за какво харча собствената си заплата, и то при положение, че не пуша и не пия и нямам неговите разходи. Караше ме да правя списък на покупките и накрая сравняваше касовите бележки и похарченото.

За храната проявяваше невероятни капризи. Случваше се да вземе тенджерата и да я изхвърли през балкона, защото яденето не му е харесало. Освен това аз съм много добър кулинар и всеки, който е опитвал нещо, направено от мен, го е харесвал. Обаче се оказа, че не готвя като майка му. Жената беше починала и аз не я познавах, но според него тя била прекрасна жена. Тя беше всичко за него и дори веднъж, когато бе оптимистично настроен, ми направи следния комплимент: "Това е точно както майка ми го правеше!"

По това време в работата ми беше напрегнато, работех с много нервни хора. Като се прибавят и домашните ми проблеми, направо всичко ме убиваше. Тогава реших, че за да сме истинско семейство, трябва да си имаме дете. Много исках бебе и забременях. Стефан естествено мислеше, че не той е бащата. Девет месеца го слушах да се майтапи пред приятели, че може и да не е негово.

Изведнъж, когато бях в четвъртия месец, реши, че не иска детето и трябва да направя аборт.

Казах му, да се е сетил по-рано и че аз не съм убийца и аборти в четвъртия месец не правя. Имам религиозни схващания и никога не бих абортирала. Имахме невероятен скандал, при който Стефан направо ме смля от бой. Ако кажа, че ме е бил "по-внимателно", ще прозвучи много садо-мазо. Той явно се усети, че все пак бременна жена не трябва да се бие, и започна да ме унижава. Накара ме да се почувствам най-големия боклук в света. Най-много да се стигне до шамари, скубания и т.н. Моите реакции обикновено бяха да си замълча или да се разплача. Тогава той казваше: "Истеричка, ти си болна, отивай на психиатър!" Целият асортимент от изрази като "мърла", "курва", "проститутка" постоянно бе в употреба. Не смеех да кажа нищо на родителите си. Случваше се понякога и една-две седмици да се държи нормално.

По време на бременността непрекъснато ме караше да правим секс. Нямаше значение, че коремът ми е голям. Получавах контракции по време на контакта, но него не го интересуваше.

Работохоличка съм и ходех във фирмата до последния ден преди да родя. На бял свят се появи момченце, точно копие на Стефан, русо със сини очи. Благославях се, че толкова много прилича на него. Кръстих го на съпруга си. Исках да се казва Виктор, но според Стефан синът трябвало да носи името на баща си, дори не на дядо си. Каза ми: "Слава богу, че го кръсти на мен, защото иначе голям бой щеше да ядеш!"

Като се прибрахме, като млада и неопитна майка, не знаех на кой свят съм. Стефан не направи нищо, за да ме облекчи. Не съм и очаквала. Започна да ми вика: "Целуни го де! Погледни каква си, едно дете не можеш да отгледаш!" Аз пък съм сигурна, че каквото може една майка да даде на детето си, винаги съм му го давала.

Стефан споделяше, че ме ревнува от детето. Не можел да ме гледа, като го кърмя. Спрях. Дано никога малкият ми син не разбере този факт.

Просто се появи някаква психическа преграда пред мен и не можех да доближа детето до гърдата си. Изцеждах кърма и му я давах в биберон. Мъжът ми реши, че ще е второто дете в семейството и започна да иска прясно сирене и квасено от мен кисело мляко. Направо не знаех кое по-напред да върша - детето ли да гледам, сирене ли да правя. Докато бебето спеше, аз тичах на пазара, а Стефан по цял ден се излежаваше. В началото на 1997 той реши да не ходи на работа, защото в работилницата щял да измръзне. Когато се върнех с четири-пет торби, започвах да готвя, а той ми правеше забележки. В един момент просто избухнах и му казах вместо да лежи, да ми помогне. Тогава отнесох най-големия побой. Скубания, блъскания, ритници! Нагълтах се с хапчета, но чух детето да плаче и ги повърнах в тоалетната. Как да отида в полицията да се оплача? Как да изляза от къщи, нали детето ме чака? Бях вързана.

В интерес на истината Стефан удряше така, че да не личи. Какво да покажа в полицията? Всички медицински свидетелства, които съм си извадила, са били, след като успях да се отърва и имахме сблъсъци. Сега си давам сметка, че Стефан много се пазеше. Дори не ми е хрумвало да се оплача на органите на реда. Той ме заплашваше, че ако изляза от къщи, няма да ме пусне обратно. Точно преди да родя наистина ме остави навън, където стоях до късно през нощта. Звънях, молих се, а той ми вика, че проститутка няма да пусне.

Тъй като бях в отпуск по майчинство, потокът от пари секна. И пак се хванахме за гушите. Върнах се на работа. Заплатата ми беше абсолютно достатъчна, за да си наема детегледачка. Шефовете ми казаха, че се връщам при условие, че работя здраво и не се оправдавам с бебето. Работех, плащах всичко вкъщи, детето се будеше по няколко пъти нощем. Във фирмата носех голяма материална отговорност за пари. Всяка сбъркана от мен сметка можеше да е фатална. Ревнивите скандали вкъщи се подновиха.

В един момент имах чувството, че умирам. Разбирах, че или трябва да избягам, или той някой ден ще ме убие.

Подадох молба за развод. Стефан омекна и обеща какво ли не, само да я изтегля. И аз го направих - поредната ми глупост! Нищо добро не последва. Веднъж, докато го нямаше вкъщи, си събрах багажа и заведох бебето при родителите си. Те се бяха досещали за ситуацията. Колкото и да бе трудно да им разкрия истината, го направих. Баща ми се разплака и ми каза да си дойда, но да знам, че много ги е страх, защото Стефан е много опасен. Обеща, че ще се опитат да ме пазят. Заключихме се, но детето вдигна температура и отидохме в поликлиниката. Мъжът ми отишъл при майка ми, тормозил я да му каже къде сме и пристигна. Грабна детето и ми се разкрещя. Аз тичах след него и се молех и накрая го последвах. Кой да се грижи за бебето?

Още няколко пъти опитах да избягам. Той ме усещаше и ме следеше до работата, причакваше ме. Детето се разболя много сериозно, разви пневмония, буквално умираше в ръцете ми. Наложи се да отсъствам. От фирмата, където работех, не проявиха разбиране. Шефката непрекъснато ми вдигаше скандали по телефона, казваше, че не я интересува кой е болен и кой не. Пуснаха обява, че търсят човек за моето място. Фирмата се казва НОАК-България ЕООД, внася ветеринарни продукти и фуражни добавки. Казах, че напускам при такова нечовешко отношение.

Подадох пак молба за развод. Стефан искаше да вижда детето, когато пожелае. Казах му: "Така и така се разделяме, дай да приключим нещата като интелигентни, възрастни хора!"

Той обаче се развика: "Не! Аз с тебе ще направя война, ще те унищожа, ще те уморя! Майка ти ще вкарам в лудница! Баща ти в гробищата, а брат ти в затвора! А теб ще те режа на малки парчета и кръвта ти ще капе навсякъде!"

Уговорихме се, че ще може да взима детето, когато иска. Той обаче идваше в 1-2 часа през нощта. Следеше ме навсякъде с колата си. Чакаше ме пред входа да види кога се връщам, с кого и как съм облечена. На един Гергьовден каза, че ще води детето при чичо си на имен ден. После не го върна обратно. Обади ми се вечерта по телефона, че синът ни оставал при него. Аз съм била проститутка и той щял да вземе мерки, за да отнеме родителските ми права.

Тогава започна моята безкрайна борба с институциите. Ако трябва да мина пак по този път, предпочитам да се самоубия.

От прокуратурата ми обясниха, че не могат да ми върнат детето, докато сме в развод, защото и двамата имаме равни права в този момент. В полицията предизвиках бурен смях. Същевременно Стефан смени детската градина и каза на госпожите, че аз съм проститутка и родителските ми права са отнети. И възпитателките наистина отказаха да ми дадат Стефчо. Разплаках се и отидох в друг ден, взех го и се заключихме вкъщи. В 17 ч. Стефан дойде бесен, задумка по вратата и баща ми взе, че му отвори. Нахълта като бесен, грабна детето и то се разпищя. Сбихме се жестоко. Стефан ме блъсна, паднах назад, ударих си главата и там си останах. След като се осъзнах, се довлякох се до телефона, набрах 166 и никой не ми отговори дълго време. Помня датата - 12 май 2000 г., 17,45 часа, петък. Видях майка ми да плаче. Усетих, че ръката ми се схваща и започвам да не чувствам едната половина на тялото си.

Дори не помня как съм се облякла и съм отишла в поликлиниката, където съм припаднала. Извикали линейка и ме закарали в "Пирогов". Слава богу, нямах силни увреждания. Само охлузвания и наранявания, за които ми дадоха медицинско. Веднага подадох нова молба в прокуратурата и до днес резултат не съм получила. Тогава беше 2000 г. Когато се оплаках, че ми е отнел детето, ми отговориха след 2 месеца, че Стефан Стефанов се предупреждава по чл. 63 от Закона за МВР, че трябва да разреши отношенията си с мен по законовия ред. Така става, когато ти отнемат детето насила! Чувствах се много зле, когато се върнах от болницата и се обадих на горещата телефонна линия на АНИМУС.

Тези хора единствени застанаха зад мен. По всякакъв начин ме подкрепяха и това ми бе достатъчно. Посочиха ми и как сама да работя със себе си, защото бях в посттравматичен шок. Нуждаех се от терапия. Прецениха, че освен да работя, трябва и спешно да направим нещо за детето.

Стефан беше казал на детето, че съм умряла.

Пак си го водеше на детска градина, пак си го вземаше като един грижовен баща. Трупаше си актив човекът! Адвокатът му твърдеше, че аз съм напуснала самоволно семейното жилище, "зарязала си е детето, г-жо Съдия"! Моят тъп адвокат - Петър Величков, заради когото събрах последните пари от майка и татко, не се яви на делата. От АНИМУС ме насочиха към "Български Джендър изследвания" , които точно тогава стартираха програмата за безплатна юридическа помощ. Бях първата, която се възползва от тази помощ.

Знаете, че АНИМУС имат убежища на тайни места из страната. Организирахме акция. Отидохме в детската градина на 25 май 2000 г. , взехме момченцето и после се качихме на автобуса за Бургас, където ме настаниха в убежище на асоциация "Деметра".

Стефан започнал да тормози родителите ми. Обиколил всичките ми роднини в провинцията. Отишъл в полицията и обявил, че детето му е отвлечено от мен и дал снимки.

Бях обявена за национално издирване за отвличането на собственото си дете! Вкъщи дошла полиция и започнала да тормози родителите ми, защото съм престъпница.

Аз не бях казала къде съм и те наистина не знаеха. Такива са правилата на АНИМУС. От там ми дадоха пари за пътуването.Само се обадих вкъщи и казах, че съм добре. Те не смеели да излязат, защото Стефан ги причаквал. Принудих се да се върна, защото родителите ми ме молеха да го направя. Натискът от полицията и от бившия ми съпруг бил нетърпим. Стефан грабна за пореден път момченцето ми. А мен ме разпитаха в полицията защо съм отвлякла детето си.

Началничката на Детската педагогическа стая към IX районно управление на МВР Мая Григорова директно ми оказа натиск. Каза ми: "Защо със съпруга си не се разберете един месец да го гледа единият, а друг - другият?". Събра ни тримата с детето и започна да ме пита: "Ти сега защо не му дадеш детето?" Аз отговарям: "Аз съм майка му, как ще му го дам, той ме насилва! Бие ме в присъствието на детето!" А тя казва: "Детето не е бито, как ще е бито детето?" А на сина ми каза: "Стефчо, я кажи при кого искаш да живееш?" И детето се чуди, а баща му в този момент се обажда: "Аз ще те заведа на въртележките!" Тогава то вика: "При баща ми искам да живея!" И тя казва: "Добре де, като иска при бащата, ами дайте му детето де! Накрая на месеца си го вземете пак!" И аз й отговарям: "Добре, но трябва да съм сигурна, че ще мога един месец да го гледам само аз! Как ще ми го гарантирате?" Онази казва: "Аз съм полицай-гарантирам!"

Стефан взе детето и не го върна. А Мая Григорова ми каза, че не е поемала никакъв ангажимент, защото не била съд.

Започна ходене по институциите. Отвсякъде ми беше отговорено, че докато трае разводът, само съдът може да постанови къде трябва да живее малкият Стефан. Нямам думи за реакциите на прокуратурата, полицията и съда. От СДВР отговориха следното: "Беше направена проверка. Проблемът ви е частно - правен и следва да бъде решаван по този ред."

Изключително съм благодарна на АНИМУС, че ми помогнаха да си стъпя на краката психически. Терапията беше дала резултат и си казах: щом проблемът ми бил частно - правен, ще си го разреша по частно - правен път! Заедно с двама мои приятели отидохме заедно в детската градина и взехме детето. Последва луд скандал и предложих на Стефан да се видим навън. Причакахме го и те малко го понатупаха. Казаха му да бъде така добър да забрави адреса и телефона ми, за да не стане нещо по-лошо. После той се оплака в полицията и ме санкционираха за хулиганство. Отнели му детето, аз съм му нанесла побой - представяте ли си! Така че се оказах и майка-хулиганка!

Та оттогава той се "излекува" от мисълта да вижда детето! Съдът най-накрая изплю следното определение за него - Стефан бил "добър родител" и му дадоха разширен режим на свиждане. А аз представих в съда 4 медицински свидетелства за побой над мен. Също и 2 медицински за нанесени телесни повреди на детето поради небрежност. Не го е бил, но го завел в дърводелския си цех. Паднало и си порязало челото на една машина! Излиза, че домашното насилие по никакъв начин не се взима предвид в съда в България.

Сега си отглеждам детето сама. Слава богу, няма никакви обаждания от страна на бившия ми вече съпруг. Разводът приключи най-после през юни 2002 г. Не искам друго дете да бъде свидетел на такива ужаси, каквито видя моето. Сега малкият Стефан има странна философия за живота. Той казва: "Мамо, аз смятам, че първо майките имат бебета, а те, когато пораснат, си довеждат бащи. Аз искам някой, който много ме обича, играе с мен и не те бие!".

Реших да съдя България в Страсбург. Тече процес от мое име и от името на детето ми за липсата на ефективни мерки за защита на жените и децата у нас от насилие. Тази Нова година посрещнах в Италия. Дадох обширно интервю за списание "Фамилия Кристияна". Хората бяха потресени. Публикувано бе в брой 6 от 2003г. Искат ми интервю и от РАЙ 1. Може и да има международен скандал и България да се изложи пред света. Но кой ми помогна на мен през тези осем години?!

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР