За отворения брак

Модераторите на съвременния лайфстайл твърдят, че допотопният съюз-договор между двама души вече има алтернатива.

Ирис Крилатска 24 октомври 2013

Все си мисля, че разрешените неща са замърсени от прекалена употреба и в този ред на мисли бракът, който често е по-разрешен от самата любов дори, държи първенството по замърсеност. Хич не се и опитвайте да ме убеждавате в противното. Модераторите на съвременния лайфстайл твърдят, че допотопният съюз-договор между двама души вече има алтернатива. Наричат тази алтернатива отворен брак и се кълнат, че там е истината. По този повод се сещам за една любима мисъл на полския писател Станислав Лец: „Когато си затънал до шия в калта, горе главата!“ Така ми звучи и историята с отворения брак – просто печелиш още малко време в зависимост от нивото на калта в сантиметри и скоростта на покачването й


Под „отворен брак“ се разбира все пак брак, при сключването на който двамата се споразумяват (не пред лелката в гражданското, естествено, нито пред Господа Бог, а помежду си), че са свободни да се срещат и с други хора и никой няма да прави проблем от това.
Сетих се за казуса „отворен брак“ по повод раздялата на Моника Белучи и Венсан Касел. Преди няколко години Моника даде интервю, в което спокойно обясни, че тъй като двамата със съпруга й са разделени за дълги периоди от време, понеже снимат тук и там, са решили да имат „отворен брак“. „Не съм толкова луда, че да изисквам от мъжа ми, с когото не се виждаме месеци наред, да не прави секс с други жени“ – заявява в това интервю Белучи и допълва, че Венсан също я е „освободил“ от задължението да му е вярна. Спомням си, че тогава си помислих: Така се прави! Браво на вас! И периодично им завиждах, задето така хубаво са си подредили нещата.
А ето че те взеха и се разведоха! Ама нали една от най-старите тези в теорията и практиката на брака е, че липсата на свобода скапва всичко? И че трябва да зачитате пространството на другия, да му имате доверие и как беше – „ако обичаш някого, пусни го на свобода. Ако се върне при теб, значи е наистина твой“. Ето, тези двамата си дадоха свобода. Защо пак не се получи? Значи и така не става.
„Отвореният брак“, при който великодушно разрешаваш на мъжа си/жена си (кой си ти, че да разрешаваш?! След като има акт на допитване и разрешаване, това не е свобода – мисля си) да спи с други, обаче иначе да си е „твой“, да се прибира при теб и т.н., не ти разрешава проблемите. Никак! Ние така сме устроени, че искаме да живеем с този, в когото сме влюбени. Имаме нужда от това. Не са ни достатъчни само любовта и сексът без малките неща от бита, от които, между другото, по-късно ще се оплакваме, че са ни съсипали същата тази любов, същия този секс. Да, после ще разправяме как битовизмът е убил любовта, как сме си омръзнали в леглото, на масата (така де, хората може да си омръзнат и на маса, защо само в леглото?), на дивана пред телевизора и прочие, но ще знаем поне, че сме изпили чашата до дъно и нищо не сме пропуснали. Не сме пропуснали и да си омръзнем дори. Проблемът с „отворения брак“ според мен е в малките неща, в минутите, в моментите. Дяволът е в детайлите. В мига, в който единият иска да е с другия, но точно в този момент третият също иска да е с единия (или с другия, ох, обърках се, но ме разбирате). Наричам това „драмата с палачинките“. Преживявали сте я, предполагам. Правиш палачинки на мъжа си с огромна досада, в същото време сърцето ти се свива, че не можеш да направиш палачинки на другия си мъж и имаш чувството, че за него ще ги правиш далеч по-ентусиазирано. Смешно звучи, но драмата си е сериозна. Какво да направиш? Да ги събереш двамата, да направите тройка и да им правиш палачинки и на двамата? Супертъпо! И освен това въобще не е същото. И освен това се чувстваш страшно прецакана само като си представиш как въртиш палачинки за двама мъже. Накрая ти се отщяват и палачинки, и мъже, и фантазии, и свобода. Мяташ тигана и излизаш навън. Сама.
Който копнее за свобода, трябва да приеме и опцията „самота“ - задължително. Просто е. Живееш сам и се срещаш с когото искаш, когато искаш и колкото искаш. Разбира се, при условие че въпросните хора също искат точно когато и ти и точно колкото и ти. Такива съвпадения са трудни, случват се инцидентно и за кратко, така че ти трябва доброволно да приемеш, че в един момент ще останеш сама. Може би точно когато искаш да не си. Това е положението и в него няма място за никакви договори – нито устни, нито писмени. Само когато няма договори, няма принуда, няма очаквания, които ти не оправдаваш, обещания, които не изпълняваш. Всичко друго ми се струва бягство по фланга – отворени бракове, свободни бракове, живот в тройка и т.н. Само се заблуждаваме, че решаваме проблема, а всъщност просто го заобикаляме и в един момент едрото му туловище пак се изпречва пред нас.
Ще попитате: кво правим с децата? Е, не знам за децата.

С един приятел разговаряхме преди време за паралелните връзки и той ми цитира баща си: „Не можеш да носиш два чифта обувки едновременно.“ Отчайващо, но факт. Не можеш.
Всъщност можеш – момиче, с което се запознах във Венеция, ходеше с гумени ботуши върху „балеринки“, когато вали. Прецапва с гумените ботуши до библиотеката, вътре си ги събува и остава по „балеринки“. Но когато говорим за хора, не за обувки, става по-сложно. Пък и на този свят има всякакви видове обувки, не само гумени ботуши и „балеринки“, а само между тези два вида комбинацията е възможна. Вероятно и при хората има два типа, които могат да се съчетаят с лекота. И за кратко. Само когато вали. Само колкото да прецапаш през някоя твоя си локва.
Винаги съм поддържала идеята за клонирането на хора, защото наивно вярвам, че това ще ни разреши проблемите с паралелните любови. Дори знаете ли какво си представям понякога – как пускам няколко свои клонинги да се оправят с мъжете, а аз гледам представлението отстрани.
Да се върнем на отворения брак. Всъщност защо пък да се връщаме на него? На всеки здравомислещ човек би трябвало да е ясно, че след като имаш нужда от въздух, значи ти е задушно; че след като вратата е отворена – или ти ще излезеш, или някой нов герой ще влезе рано или късно. И че такова нещо като „отворен брак“ няма как да съществува. Както не съществува отворен кръг. Отвореният кръг вече не е кръг и отвореният брак вече не е брак. Отвореният брак е поредната мутация. Опит да приспособиш нещо старо към новите условия, просто защото е много готино да запазиш приятната част от брака – сигурността, не-самотата, спокойствието – и към нея да прибавиш само приятната част от сингъл-статуса – когато искаш, с когото искаш и т.н. Къде се е чуло и видяло обаче нещо да е съставено само от приятности?! Единствено фалшивите неща, илюзиите са само приятни, не и истините.
Не можем да си спестим болката, колкото и да ни се иска. Нито тази, която ще изпитаме, нито онази, която други ще изпитат заради нас.

Въпреки „драмата за палачинките“ така и не мога да се отърва от мисълта, че vena amoris (вената, която свързва сърцето и безименния пръст на лявата ръка, на който католиците не случайно поставят брачната халка) е една, само една. И дали всъщност онова, за което всички ние (дето си блъскаме главите над проблеми като свобода, брак, притежание, изневяра, ревност и прочие) копнеем дълбоко и дори не смеем да си го признаем, не е една-единствена истинска любов, с която да се слеем щастливо за цял живот и сърцето ни въобще да не пожелава никого другиго? Една-единствена, която да държи сърцето ни цяло. Не мечтаем ли всъщност за това? И просто защото светът не е съвършен и ние не сме съвършени, това не ни се случва и няма как да ни се случи. И затова се чувстваме абсолютни неудачници и измисляме неудачни начини – като отворения брак например – да се спасим от това чувство.
Нищо не знам, но все пак – горе главата!
1 КОМЕНТАР
1
Падме Амидала
24 януари 2014, 10:58

Всеки отворен брак свършва с класически затворен такъв, само че с друг човек.

ТВОЯТ КОМЕНТАР