В книгата ви в момента, в който научавате новината за болестта на майка ви, казвате, че вярвате в чудеса. Дали все още е така?

Тогава ни казаха, че мама ще си отиде много бързо. А тя живя три години с рак на лимфните възли с мета-стази. Клинично беше необяснимо. Вярвам, че остана благодарение на желанието си. В тези моменти човек е егоист. Казваш: „Не, мамо, няма да си тръгваш, защото аз съм тук и имам нужда от теб!“ Не мислиш за страданието й. Три години заедно беше като повече от победа! Само дето не можеш да победиш във фалшива битка. Когато знаеш кой ще победи, удълженията не са печалба.

Това са моменти, в които човек расте.

Да. Растеш. Хубавите моменти са тези, за които обичам да разказвам и да си спомням, но как да живея са ме научили моментите, в които ми е било трудно. Аз съм от семейство, в което се борим. Баща ми беше миньор. Аз съм най-малката от седем деца. Мама ме е родила на 37. Убедила съм се, че когато минаваш през тунел, от другата му страна има светлина и трябва да вървиш към нея. И че трябва да се бориш в живота. С мама битката ни беше обща. Тя се бори възможно най-много, за да остане и да види моя успех, а аз бързах да успея, за да я видя как се гордее с мен. Когато почина, ми беше нужно много време да се справя с болката. Преодолях я, качвайки се на сцена. Там намерих друга нежност – тази на публиката.

В песните ви има тъга. Тъжна ли сте, Патрисия?

По-скоро съм меланхолична, но вече знам и да се смея, научих се да бъда щастлива. Така е, нося в себе си тъгата от загубите на близките ми. Тя е част от мен. И не искам да си тръгва. Това, през което съм минала, ми помага да пея песните на Пиаф. Всъщност пея моите емоции.

А защо избрахте да посветите албума си на Едит Пиаф?

Навършват се 60 години от смъртта й. Тя е жена, която познава болката. С този спектакъл исках да отдам почит на вярата, страданията й, на нейната радост, страст, любов. Всеки на моменти има нужда от повече любов. И на мен сега ми липсва някой, който да ме прегърне, да се облегна на рамото му, да си казваме, че се обичаме.

А как бихте искала да изглежда този, който ще ви прегърне?

Не знам. Обичам мъжествените мъже. Може да прилича на Джордж Клуни, но може и на Виго Мортенсен, много го харесвам. Искам да иска да се грижи за мен, да ме защитава. Искам да има някой, който да ме очаква, когато се прибирам вкъщи, който да ми определя срещи някъде.

Трябва ли да е артист?

Не, но от друга страна, ако е артист, ще ме разбира по-добре. Всички мъже в живота ми в началото са се възхищавали от това, което правя. Аз споделям за всичко, което получавам и което публиката ми дава. И те скоро започват да реагират като любовници. Решават, че моята любовна история е с публиката. Започват да се чувстват като на повикване, когато имам нужда от тях. Може би ако бяха артисти, щяха да ме разберат по-добре.

Ален Делон ви подарява книга за Марлене Дитрих, в която под нейното посвещение „На Ален, когото обичам“, пише „На Патрисия, която обожавам“. Усещали сте, че ви сваля, мечтаели сте за целувката му? Защо не се срещнахте като мъж и жена? Или напротив?

Ален и аз? Защото бях много млада, комплексирана. Идвах от провинцията, от малко селце. Говорех с немски акцент. Нямах културата на хората от шоубизнеса.

Питах се какво у мен би могло да хареса на такъв мъж. Липсваше ми увереност, самочувствие. Ако се бяхме срещнали днес, щеше да е различно. Приятели сме повече от 20 години благодарение на взаимното ни възхищение като между баща и дъщеря, но и като между мъж и... Аз гледам на него като на мъж! Намирах го за съблазнителен и красив. И в думите му усещах и усещам нежност и любов. И сега като приятели връзката ни е хубава. Аз съм имала и по-дълги връзки – една шест години, друга четири.

И какво стана?

В живота на една независима пътуваща жена... Преди години когато срещнеш някого, просто оставаш с него. Днес е по-сложно, друго е. Не е лесно да кажеш „Да“... Независимостта не е връзка. Добих увереност едва след автобиографията си. Благодарение на нея се оцених като артист и като жена. Твърде тежко се самоосъждах преди. Тревожех се какво мислят другите. Спрях да изисквам от себе си да се самодоказвам. Защото моят характер е такъв – аз обичам да се излагам на опасности, да се самоизненадвам.