в сцена от филма
Черни очила, зад които крие зачервени очи (времето е малко, а приятелите много), облечен в усмивка, сиво яке и черни джинси – Момчето е тук, внимателно шляпа по калния тротоар на „Христо Белчев“ и не обръща внимание на лекия дъждец. На колко години е? 23? 32? Руши не се е променил отпреди 10 години, когато на 22 пееше „Лъжи ме“ и „Il ritmo del mio cuorе“ и се превръщаше ей така, на шега, в идол на тийнейджърките. Момчешката усмивка, слабата фигура, синьо-зелените му очи с лек воал от тъга, тънките пръсти, които внимателно свиват цигара… Пуши, отново се усмихва и върви през времето, все същият хлапак, небрежен и деликатен, малко дистанциран, но безупречно учтив, много различен.
Руши е тук, в България, един от любимите ми приятели въпреки разликата във възрастта, а може би и точно заради нея, защото ми помага да разбирам по-добре поколението на синовете ми. Казват – не просто поколение, а нова човешка раса. С различно светоусещане, с различни рецептори и съвсем, ама съвсем нови свободни валенции за света наоколо.
Руши е тук, в София, заради премиерата на филма „Цветът на хамелеона“, с режисьор Емил Христов, в който играе главната роля. Почти през цялото време е на екран, историята минава през приковаващия му поглед, през лекото потрепване на лицето, през пестеливите жестове, всичко това оценено от чуждестранната критика на филмовия фестивал в Торонто като фина, но много експресивна игра (http://desertlocalnews.com/political-satire-from-bulgaria-is-very-inventive/)
Запътваме се към италианската остерия Барбароса, харесвам я заради аромата на пица, чесън и босилек и почти сюрреалистичната гледка на стари дворове между кооперациите в сърцето на София. Избрах я и заради Руши – знам, че обича италианска храна и се справя чудесно с пастата. Поръчваме си пици със сирене и две живи бири. („Пия почти само бира, гледам да живея здравословно“, усмихва се Руши.) Между пиците плъзвам моя айфон, за да запиша част от разговора. „Да записвам и с моя? “ – Руши ми показва с усмивка една Nokia, ама честно, от зората на мобилните комуникации. И се навежда към моя със смешна сериозност: Айфон, тест, тест, тест!
Как те намериха за филма?
Обади ми се Емо (режисьорът Емил Христов – б.а.), даде ми сценария и ме покани на кастинг.
Вярно ли е, че филмът е сниман за четири седмици? Да – за 28 дни.
Сигурно е било тежка работа, от сутрин до вечер? С удоволствие ходих на снимки. Дори трудните моменти не бяха неприятни, защото вярвах във филма и в екипа. Много бързо се сближихме и стана забавно.
Роди ли се „вътрешнозаводски хумор“? Разкажи... Във филма Светлана Янчева (освен актриса, тя е и кастинг директор на филма) играе майка ми. Отначало мисля, че ми е леля, после тя ми признава, че ми е майка, а когато умира, лекарят ми казва, че е била девствена. И тя беше поръчала на момичетата от грима да изработят една…
… вагина?
… девствена ципа. И в една сериозна сантиментална сцена на болнично легло просто леко ми я показваше под възглавницата...
Иди после и се разплачи! А сълзите ти истински ли бяха, или от онези капки за актьорите? Боже! Класически въпрос. Oт малък съм с конюнктивит. (Смях.) Като актьор, a и изобщо, е важно да останеш в момента, да си там. Tова със Светлана не беше трудно. Тя е прекрасна актриса.
„Цветът на хамелеона“ не е първият ти филм за голям екран. Снимал си се и във филм за Далида, който тук не беше показан.
И в други съм се снимал, но никога с толкова обемна роля. Текстът на Владислав Тодоров (автор на книгата „Цинкограф“ и на сценария, направен по нея, преподавател в университет в Пенсилвания) е доста софистициран и изискваше сериозна подготовка от страна на всички. Батко, моят герой, не е типичният герой. Той е на границата на социопатията – опасен и непредсказуем. Но лъжите му имат логика и са толкова абсурдни, че заставаш на негова страна. Тази двойственост на образа е благодатна за игра.
Винаги ли си мечтал да бъдеш актьор? В училище играех в театрални представления. След това завърших драма в университета в Бристол, Англия, но тогава бях прекалено нетърпелив, за да се отдам на професията.
Какво искаш да постигнеш в киното? Какъв актьор искаш да си? Нямам суперамбиции. Обичам киното заради това, че се прави от един екип от различни хора, различни характери и всеки е избран, работи и е еднакво важен за крайния продукт. Когато се е появил първият филм, хората са били в шок. За тях е било магия да гледат движеща се картина. Тази магия в киното е останала и до днес.
Ти си от новото поколение хора, различни от родителите си, които не искат да постигнат нещо на всяка цена. Не са готови да жертват цялото си време, да заложат живота и здравето си. Така ли е?
Струва ми се, че да. Докато снимахме филма, се чувствах на мястото си, отдавна не бях се чувствал така и го преживях. Напомни ми, че е важен пътят, а не толкова целта. Значимите неща в живота идват, кoгато позабравиш малко, че ги искаш.
Какво учи в Ню Йорк? Завърших късометражно кино по една мастър програма.
Защо късометражно? Защото e предизвикателство да разкажеш една история в рамките на десет минути.
Имаш ли любими филми, към които се връщаш от време на време? Връщам се към филм, който остава в главата ми повече от един ден. Последните бяха „Меланхолия“ на Ларс фон Триер и „Срам“ на Стив Маккуин.
А каква музика харесваш? Малко шизофренични са ми музикалните вкусове. Скоро си открих стари дискове, сред които намерих много приятен деветдесетарски хип-хоп.
Защо се отказа да правиш музика? След 2000-ата нещо се задвижи в попмузиката и аз станах част от тази вълна. Имах идеи, желание да съм на сцена и да работя. После навлязоха реалити форматите, ММ умря, попмузиката стана прекалено имитативна и суетна, участията инертни, попфолкът и жълтите медии набраха сила и това ме накара да анализирам малко терена и мястото ми в него. Дадох си сметка, че винаги съм бил повече актьор и режисьор в правенето на парчета, отколкото музикант.
Защо на нашата попсцена сега не се случва нищо? Мисля, че в държавите с развита музикална култура попмузиката разчита на улицата. На улицата се случва нещо интересно и попът го превръща в мода, докато не дойде следващoтo. И така винаги се променя и развива. Улицата диктува.
У нас – и в политиката. Не е ли това опасно? Именно, важно е каква е улицата.
Къде е Таня? (Таня Илиева, приятелката на Руши от дълги години – б.а.) У дома, почива си.
Къде е за теб у дома? Мислех, че е в Ню Йорк. У дома е тук, в София.
А какво е за теб Ню Йорк? В Ню Йорк имам усещането, че всичко е възможно. Има всичко и всякакви хора. Казват, че трябват седем години живот там, за да станеш нюйоркчанин, така че още съм извън тази категория. Но за мен е правилното място в момента.
Какви са сега твоите страхове? Трудно ми е да ги анализирам, но знам какъв е резултатът от тези страхове. Ненужно си изработвам защитни реакции.
Щастлив ли си? Да не съм луд?
Цветът на хамелеона
вече има Златна роза от Варна’2012 за най-добър пълнометражен филм.
Участвал е в кинофестивалите в Торонто, където получи награда „Откритие“, в Гоа, Палм Спрингс, Стокхолм, очакват го в Индия. Навсякъде критиката го посреща с одобрение и респект. От 20 до 31 март беше представен в МОМА – Музеят за съвременно изкуство в Ню Йорк, като една от седемте селектирани ленти на фестивала Нови режисьори – Нови филми.
Във филма на Руши партнират Ирена Милянкова, великолепният Руси Чанев, Леонид Йовчев, станал известен като Голия Хамлет от постановката на Явор Гърдев, Михаил Билалов, Христо Гърбов, Касиел Ноа Ашер... Участват и три непрофесионални актриси. Забележителна роля прави Йорданка Йовева, която работи като портиерка в НАТФИЗ.
Странен, абсурден, пропит от тъжна ирония, филмът разказва историята на Батко Станоев (Руши), вербуван с шантаж от ДС и уволнен по време на нежните революции в соцстраните, след което той създава собствена фантомна шпионска мрежа и оплита в нея бъдещите герои на прехода, готови на всичко за пари и власт. „Ако мислите, че съм създал филм за социализма, значи не съм си свършил работата“, казва режисьорът Емил Христов. Шпионска гротеска или гротеска на трилър, черна комедия, екстравагантен, странен филм – каквито и да са различните дефиниции, лентата е интересна и провокативна, майсторски направена, със забележителни актьори.
Нищо не е такова, каквото изглежда. Нищо не е назовано веднъж и завинаги, нищо не е сигурно. НЕ БЪРЗАЙ ДА ОПРЕДЕЛИШ – ГРИМАСА ИЛИ УСМИВКА. КАК ДА ГИ РАЗЛИЧИШ? ТОВА Е НОВОТО ПОКОЛЕНИЕ – НИЩО НЕ Е НА ВСЯКА ЦЕНА. НИЩО НЕ Е ВЕДНЪЖ И ЗАВИНАГИ. ПОВЕЧЕ ОТ РУШИ НА VIMEO.COM/RUSCENVIDINLIEV/VIDEOS
Руши е тук, в България, един от любимите ми приятели въпреки разликата във възрастта, а може би и точно заради нея, защото ми помага да разбирам по-добре поколението на синовете ми. Казват – не просто поколение, а нова човешка раса. С различно светоусещане, с различни рецептори и съвсем, ама съвсем нови свободни валенции за света наоколо.
Руши е тук, в София, заради премиерата на филма „Цветът на хамелеона“, с режисьор Емил Христов, в който играе главната роля. Почти през цялото време е на екран, историята минава през приковаващия му поглед, през лекото потрепване на лицето, през пестеливите жестове, всичко това оценено от чуждестранната критика на филмовия фестивал в Торонто като фина, но много експресивна игра (http://desertlocalnews.com/political-satire-from-bulgaria-is-very-inventive/)
Запътваме се към италианската остерия Барбароса, харесвам я заради аромата на пица, чесън и босилек и почти сюрреалистичната гледка на стари дворове между кооперациите в сърцето на София. Избрах я и заради Руши – знам, че обича италианска храна и се справя чудесно с пастата. Поръчваме си пици със сирене и две живи бири. („Пия почти само бира, гледам да живея здравословно“, усмихва се Руши.) Между пиците плъзвам моя айфон, за да запиша част от разговора. „Да записвам и с моя? “ – Руши ми показва с усмивка една Nokia, ама честно, от зората на мобилните комуникации. И се навежда към моя със смешна сериозност: Айфон, тест, тест, тест!
Как те намериха за филма?
Обади ми се Емо (режисьорът Емил Христов – б.а.), даде ми сценария и ме покани на кастинг.
Вярно ли е, че филмът е сниман за четири седмици? Да – за 28 дни.
Сигурно е било тежка работа, от сутрин до вечер? С удоволствие ходих на снимки. Дори трудните моменти не бяха неприятни, защото вярвах във филма и в екипа. Много бързо се сближихме и стана забавно.
Роди ли се „вътрешнозаводски хумор“? Разкажи... Във филма Светлана Янчева (освен актриса, тя е и кастинг директор на филма) играе майка ми. Отначало мисля, че ми е леля, после тя ми признава, че ми е майка, а когато умира, лекарят ми казва, че е била девствена. И тя беше поръчала на момичетата от грима да изработят една…
… вагина?
… девствена ципа. И в една сериозна сантиментална сцена на болнично легло просто леко ми я показваше под възглавницата...
Иди после и се разплачи! А сълзите ти истински ли бяха, или от онези капки за актьорите? Боже! Класически въпрос. Oт малък съм с конюнктивит. (Смях.) Като актьор, a и изобщо, е важно да останеш в момента, да си там. Tова със Светлана не беше трудно. Тя е прекрасна актриса.
„Цветът на хамелеона“ не е първият ти филм за голям екран. Снимал си се и във филм за Далида, който тук не беше показан.
И в други съм се снимал, но никога с толкова обемна роля. Текстът на Владислав Тодоров (автор на книгата „Цинкограф“ и на сценария, направен по нея, преподавател в университет в Пенсилвания) е доста софистициран и изискваше сериозна подготовка от страна на всички. Батко, моят герой, не е типичният герой. Той е на границата на социопатията – опасен и непредсказуем. Но лъжите му имат логика и са толкова абсурдни, че заставаш на негова страна. Тази двойственост на образа е благодатна за игра.
Винаги ли си мечтал да бъдеш актьор? В училище играех в театрални представления. След това завърших драма в университета в Бристол, Англия, но тогава бях прекалено нетърпелив, за да се отдам на професията.
Какво искаш да постигнеш в киното? Какъв актьор искаш да си? Нямам суперамбиции. Обичам киното заради това, че се прави от един екип от различни хора, различни характери и всеки е избран, работи и е еднакво важен за крайния продукт. Когато се е появил първият филм, хората са били в шок. За тях е било магия да гледат движеща се картина. Тази магия в киното е останала и до днес.
Ти си от новото поколение хора, различни от родителите си, които не искат да постигнат нещо на всяка цена. Не са готови да жертват цялото си време, да заложат живота и здравето си. Така ли е?
Струва ми се, че да. Докато снимахме филма, се чувствах на мястото си, отдавна не бях се чувствал така и го преживях. Напомни ми, че е важен пътят, а не толкова целта. Значимите неща в живота идват, кoгато позабравиш малко, че ги искаш.
Какво учи в Ню Йорк? Завърших късометражно кино по една мастър програма.
Защо късометражно? Защото e предизвикателство да разкажеш една история в рамките на десет минути.
Имаш ли любими филми, към които се връщаш от време на време? Връщам се към филм, който остава в главата ми повече от един ден. Последните бяха „Меланхолия“ на Ларс фон Триер и „Срам“ на Стив Маккуин.
А каква музика харесваш? Малко шизофренични са ми музикалните вкусове. Скоро си открих стари дискове, сред които намерих много приятен деветдесетарски хип-хоп.
Защо се отказа да правиш музика? След 2000-ата нещо се задвижи в попмузиката и аз станах част от тази вълна. Имах идеи, желание да съм на сцена и да работя. После навлязоха реалити форматите, ММ умря, попмузиката стана прекалено имитативна и суетна, участията инертни, попфолкът и жълтите медии набраха сила и това ме накара да анализирам малко терена и мястото ми в него. Дадох си сметка, че винаги съм бил повече актьор и режисьор в правенето на парчета, отколкото музикант.
Защо на нашата попсцена сега не се случва нищо? Мисля, че в държавите с развита музикална култура попмузиката разчита на улицата. На улицата се случва нещо интересно и попът го превръща в мода, докато не дойде следващoтo. И така винаги се променя и развива. Улицата диктува.
У нас – и в политиката. Не е ли това опасно? Именно, важно е каква е улицата.
Къде е Таня? (Таня Илиева, приятелката на Руши от дълги години – б.а.) У дома, почива си.
Къде е за теб у дома? Мислех, че е в Ню Йорк. У дома е тук, в София.
А какво е за теб Ню Йорк? В Ню Йорк имам усещането, че всичко е възможно. Има всичко и всякакви хора. Казват, че трябват седем години живот там, за да станеш нюйоркчанин, така че още съм извън тази категория. Но за мен е правилното място в момента.
Какви са сега твоите страхове? Трудно ми е да ги анализирам, но знам какъв е резултатът от тези страхове. Ненужно си изработвам защитни реакции.
Щастлив ли си? Да не съм луд?
Цветът на хамелеона
вече има Златна роза от Варна’2012 за най-добър пълнометражен филм.
Участвал е в кинофестивалите в Торонто, където получи награда „Откритие“, в Гоа, Палм Спрингс, Стокхолм, очакват го в Индия. Навсякъде критиката го посреща с одобрение и респект. От 20 до 31 март беше представен в МОМА – Музеят за съвременно изкуство в Ню Йорк, като една от седемте селектирани ленти на фестивала Нови режисьори – Нови филми.
Във филма на Руши партнират Ирена Милянкова, великолепният Руси Чанев, Леонид Йовчев, станал известен като Голия Хамлет от постановката на Явор Гърдев, Михаил Билалов, Христо Гърбов, Касиел Ноа Ашер... Участват и три непрофесионални актриси. Забележителна роля прави Йорданка Йовева, която работи като портиерка в НАТФИЗ.
Странен, абсурден, пропит от тъжна ирония, филмът разказва историята на Батко Станоев (Руши), вербуван с шантаж от ДС и уволнен по време на нежните революции в соцстраните, след което той създава собствена фантомна шпионска мрежа и оплита в нея бъдещите герои на прехода, готови на всичко за пари и власт. „Ако мислите, че съм създал филм за социализма, значи не съм си свършил работата“, казва режисьорът Емил Христов. Шпионска гротеска или гротеска на трилър, черна комедия, екстравагантен, странен филм – каквито и да са различните дефиниции, лентата е интересна и провокативна, майсторски направена, със забележителни актьори.
Нищо не е такова, каквото изглежда. Нищо не е назовано веднъж и завинаги, нищо не е сигурно. НЕ БЪРЗАЙ ДА ОПРЕДЕЛИШ – ГРИМАСА ИЛИ УСМИВКА. КАК ДА ГИ РАЗЛИЧИШ? ТОВА Е НОВОТО ПОКОЛЕНИЕ – НИЩО НЕ Е НА ВСЯКА ЦЕНА. НИЩО НЕ Е ВЕДНЪЖ И ЗАВИНАГИ. ПОВЕЧЕ ОТ РУШИ НА VIMEO.COM/RUSCENVIDINLIEV/VIDEOS
ТВОЯТ КОМЕНТАР
