Елица Копчалийска: Ракът ми отвори нов път!

Ваня Шекерова 09 April 2013


„Сигурно Бог ми е пратил това изпитание, за да помагам на хората да стигнат до там, докъдето стигнах и аз, търсейки избавление.“
Така приключва Елица Копчалийска разказа за изминатия от нея труден път през последните няколко години. Дни след срещата ни тя заминава за Германия, където ще роди първото си дете. И ще му даде името на един от хората, с чиято помощ се е излекувала от рак. При тези хора – висококвалифицирани медици в Университетската болница в град Есен, тя е готова да изпрати всеки нуждаещ се чрез създадената от нея и кумата й Соня посредническа агенция Preventicum. Защото им вярва.

Преди малко повече от две години Елица, гримирайки се пред огледалото, забелязва малка издутина на шията си, топченце някакво, което изопва неестествено кожата й. Тогава е на 28, с проспериращ бизнес като дизайнер на интериори и възходяща кариера на проджект мениджър. Тъй като майка й е с оперирана щитовидна жлеза, веднага се досеща, че трябва да иде при ендокринолог.

Назначават й изследвания, които не насочват лекарите към точна диагноза. Вариантите, които се обсъждат, са операция веднага или изчакване. Тъй като никой не се наема да твърди дали възелът е доброкачествен или не, й казват, че това ще се установи по време на операцията чрез бързо хистологично изследване, което ще даде категорична диагноза, и лекарите ще вземат решение дали ще режат само част, или ще отстранят цялата й жлеза.

„Аз исках да зная повече за състоянието си – казва Елица. – От опита ми в бизнеса имах принцип да не оставям друг да взема решения вместо мен. Затова започнах да мисля къде биха могли да ме диагностицират, да ми направят по-прецизни изследвания. Първо тръгнах към Австрия, посъветваха ме за Израел... Накрая се спрях на Германия. Дадох си сметка, че трябва да избера дестинацията заедно с човек, който познава възможностите на медицината и състоянието на клиниките в съответната държава, дори и условията в съответната клиника, независимо дали е държавна или частна.“

В крайна сметка с помощта на приятели, занимаващи се с посредническа медицинска дейност в Русия, Елица се отправя към град Есен – към един от най-добрите онкологични центрове в Европа. Прочела за възможностите за прецизна диагностика и модерно лечение на онкологични заболявания там, тя лети до Дортмунд, пътува още 30 километра до Есен и се настанява в хотел.

Правят й всички възможни изследвания, включително и сцинтиграфия, която отказват да й назначат в България.
В департамента по нуклеарна медицина я приема проф. Андреас Бокиш, който й съобщава категорично установената диагноза рак на щитовидната жлеза от тип, който се смята за по-благоприятен при оперативно лечение и последваща терапия. Доказала го е биопсия, каквато в България не са предложили да й направят, под предлог че е твърде рискована.

И така: рак! Не че не била чувала тази дума и преди, но била изричана с половин уста или просто като непотвърдено 100% предположение.

„Обърна ми се целият свят – връща се назад Елица. – Новината, че трябва да бъда оперирана незабавно и да продължа с тежко и скъпо лечение, ми дойде в повече. Казах на професора, че искам първо да имам дете. Отвърна, че е абсурд точно сега... „Господи – мислех си в онзи момент, – защо съм направила толкова много неща, след като няма на кого да ги оставя?“ Наистина смятах, че бебето не е приоритет, че винаги има време за майчинство, но първо кариерата, бизнесът, удоволствията, които мога да взема от този живот. Не ми оставиха дори леко открехната вратичка към майчинството преди да легна под скалпела на хирурга.“

Освен че се налагало бързо да бъде оперирана, Елица трябвало да реши дали това да стане в Германия, или в България. Колебанията й се усилили, когато разбрала, че няма да бъде оперирана от професор, а от млад хирург. И като всеки източноевропеец започнала да подозира, че не е попаднала на точния човек, нито на най-доброто място. Затова се обадила на своя лекар в България. Той й казал буквално следното: „Не зная ти какво ще решиш, но знам аз какво бих направил, ако съм на твоето място – бих останал в Германия.“ 

Така вместо да се качи в самолета на следващия ден, Ели останала. След два дни я приели и на третия ден я оперирали. Като вечерта преди операцията имала дълъг разговор с екипа – тя задавала своите източноевропейски въпроси, лекарите търпеливо и акуратно обяснявали всичко: от това каква ще бъде упойката до това какви са възможните рискове да бъдат засегнати гласните струни, колко голям ще бъде разрезът, кои са жлезите, които при операцията ще бъдат извадени и после върнати обратно в тялото й. 

Операцията продължила пет часа. Когато се събудила, Ели първо чула извинение, че разрезът на шията й не е 3,5, а 4 сантиметра. Обяснили й, че са отстранили цялата й щитовидна жлеза и че няма разсейки в лимфните жлези. Въпреки това обаче проф. Бокиш й назначил радио йодна терапия.

„В Германия тази терапия не е течна, а капсулна, както и строго индивидуално дозирана. Капсулата отива точно там, където трябва, и те изписват на третия ден. Не се налага да живееш в изолатор, докато се изчисти радиоактивният йод от организма ти. Аз даже зададох наивния въпрос дали може да остана в една стая със съпруга си след тази терапия. А проф. Бокиш попита: как иначе, нали сме заедно там?“

Препоръчали й да опитва да забременее не по-рано от 6 месеца след първото третиране с радиоактивен йод. Тя дисциплинирано изчакала една година. През това време реализирала друга своя все отлагана за по-късно мечта – да отиде в Индия. Заради състоянието си след операцията и последвалата я терапия не можела да си направи ваксини. Но с повишено внимание към личната хигиена и с Божия помощ се върнала от Индия, без да си донесе нищо от „екстрите“ там. И забременяла от първия опит. Тъй като жените с карцином на щитовидна жлеза трябва да поддържат ниско ниво на хормона тироксин в организма си, това им създава проблем при забременяването. На Елица пак помогнали лекарите й в Германия, увеличавайки дозата на приемания от нея хормонозаместващ препарат. Но продължили да следят внимателно още от първата седмица на бременността дали промяната в хормоналния фон няма да доведе до разсейки.

„Лекарите дори не могат да допуснат, че промяната в дозата на хормоните няма да доведе до спонтанно помятане. Когато разбраха, че съм бременна, веднага решиха, че въпросът е на оцеляване или на бебето, или на мен самата. Така че пак си хванах самолета и заминах. Нямах никакво колебание и за това къде да раждам – там имат най-добрата апаратура за пренатална диагностика, знаят всичко за моето бебе. Преглед с видеозон обикновено трае не по-малко от един час. А раждането – естествено или със секцио – не струва повече, отколкото в българска частна АГ болница.“

Още веднъж – дано да е за последен път! – у Елица се проявила източноевропейската недоверчивост и мнителност, когато попитала дали ще може професор да води раждането. Обяснили й, че би й струвало твърде скъпо, при това професорът не оперира и не води раждане, а е само консултант. В нейния случай той е на разположение и ако се наложи, ще влезе в залата, но няма да се налага тя да плаща за това. От клиниката по принцип винаги питат дали пациентът иска консултация с професор или лекар специалист. И само ако преценят, че случаят е много специален, директно препоръчват по-висококвалифициран медик.
Междувременно от  пациентка Елица Копчалийска се превръща в партньорка на Университетската клиника в град Есен. Сключва с тях договор, съгласно който всеки изпратен от Preventicum пациент плаща само толкова, колкото струват престоят, диагностиката и лечението му. Ако стигне дотам сам, освен тази цена, се налага да внесе предварително и солидна сума като гаранция, че ще бъдат заплатени и всички евентуално наложили се допълнителни манипулации и процедури. Чрез Preventicum се спестяват и разходите за разглеждане на медицинската документация по каналния ред – от агенцията ги изпращат направо в департамента, в който трябва да попаднат.

От опита си дотук – не само личен, а и с пациенти – Елица предупреждава, че не може да си поискаш изследване или лечение, а ги назначават според индивидуалните ти нужди. 

Докато си говорим за всичко това, похапваме в облян от слънце малък столичен ресторант. Елица, която уж не се тревожи за фигурата си по време на бременността, си поръчва супа от тиквички и въобще не е изкушена от ухаещите на подправки ястия с месо или морски дарове.

„Постя, искам преди да замина да се причестя – обяснява ми засмяна. – Вярвам, че Бог е с мен и че всичко с бебето ми ще бъде наред. И че ще се върнем двете вкъщи.“    


ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР