Роси е много шумна, прекалено шумна. На срещата ни в “Дъблин”, която продължи пет часа, тя изпи пет мартинита (срещу две за мен), изпуши две кутии цигари (тук сме квит), смя се и рева с пълно гърло, както само тя умее, скара се със сервитьора за това, че маслините към мартинито са безсолни, после го покани на масата ни, за да се реваншира, но той надменно отказа. Тя е актриса, наперена лъжкиня, тъжно момиче - по малко от всичко. Да, често можете да я видите “на пет мартинита”, но какво от това.

 

Важното е, че не е скучна. Не са толкова много хората, които не са скучни. Роси е от тях. Тя се появи в “Шоуто на Слави” скоро след смъртта на своя благодетел, приятел и шеф Иван Зографски, с бял, пухкав плейбойски сутиен с яркочервени презрамки, който неин приятел от Малибу й подарил и никой не повярва, че е истина. Тези неща ги правят в американските шоу програми, не в българските. Роси ми разказва за този си експеримент, заливайки се от смях: “Хареса ли ти? Реших да бъда в бяло и яркочервено, защото всички бяха убедени, че ще се появя в черно.

 

Слави ме посрещна преди шоуто, тогава водещ беше Росен, вдигна ме и ме прегърна, а докато ме гримираха, ми наля малко уиски, така че излязох поомагьосана... Ако знаеш как ми се радва целият екип на шоуто след това.”

На тръгване взимаме общо такси. Вътре ни “посреща” песента, с която “Дъблин” ни изпрати: “Beautiful girl” на INXS. Poси ми крещи в ухото: “Тази песен ни преследва, не мислиш ли?” После запява с пълно гърло: “Beautiful Girl! Stay with me…” Толкова е луда, че чак изглежда нереална със стърчащия си кок, прозрачната си кожа, с късото си кожено яке, три четвърти клин, убийствено високи токчета, самоиронично наперена походка и детинската си усмивка.

 

В нея има нещо нелепо, забавно, а погледът й е някак изпитателен. Притежава изключително силна интуиция и, при цялата си шантавост или тъкмо заради нея, е готин човек. Оставяме Роси пред дома й, тя ми маха с ръка, а шофьорът пита: “Това момичето на Зографски ли беше?” “Да, тя е” – отговарям. “Много е готина! Не се прави на интересна” – заявява шофьорът.

Роси Новева може и да не ви “закопае” със знания и мисли, но е в състояние да щракне с пръсти (ако е на кеф или на мартини, наречете го както ви харесва), да каже “It’s showtime!” и да разкъса паяжината на обичайното, банално поведение. Ако някой я погледне навъсено, отмята глава: “Дреме ми!”. Та ако в края на текста, появил се в състояние на... опиянение, решите, че всичко, което тя е казала са “празни думи”, ще ви отговоря с израза на Шекспировия Меркуцио: “Как няма да са празни? Говоря ви за сънища”.

 

Защото всичко онова, което Роси ми разказа, по някакъв начин прилича на сън, на измама, но също и на мечта. Има, разбира се, и зрънца реалност, обилно полети със сълзи и каскади от смях. Изровете ги вие, ако можете. Аз не искам. Освен това - а ако всичко е истина? Сигурно я знаете онази китайска история за човека, който сънувал, че е пеперуда. Ще я перифразирам така: един ден Роси Новева сънувала, че е пеперуда и когато се събудила така и не била сигурна дали е Роси Новева, която е сънувала, че е пеперуда или е пеперуда, която сънува, че е Роси Новева.

тя няма да се събуди

“Смъртта ме преследва”, казва ми Роси. “Имам фобия от смъртта. Загубила съм много близки и скъпи хора. Не говоря само за майка ми и за Иван. Моя много добра приятелка загина при катастрофа, съвсем наскоро една от братовчедките ми почина на 37 години от тежка болест. Много трудно се съвземам след това. Мразя погребенията, не ходя на погребения. Затова не отидох и на погребението на Иван. Предпочитам да си спомням хората живи и имам право на това, нали?”

На 15 години Роси е нещо като тийн звезда в Кюстендил. Местна шампионка по плуване (твърди, че има медал и от републиканско първенство), ходи на уроци по флейта вече седем години, пълна отличничка, учи в паралелка “Моден дизайн” (“беше девическа паралелка – кошмар!). Освен това в разгара на пубертета тежи 43 килограма и прилича на порцеланова статуетка. “Всички се обръщаха след мен”, казва Роси, пословична със скромността си. Отгоре на всичко баща й е кмет и изобщо... животът е прекрасен. До деня, в който малкият й, съвършен свят рухва за няколко мига.

А този ден трябвало да бъде много, много хубав, защото бил рожденият ден на майка й Веси – 10 октомври 1995 г. Роси твърди, че си спомня всичко в детайли. Как се събудила и си пуснала музика, ама много силно, как баща й влязъл и я помолил да намали звука, защото майка й спи и как тя му отговорила: “Не се притеснявай. Тя няма да се събуди”. Искала да каже, че майка й няма да се събуди от силната музика, но репликата някак увиснала във въздуха.

 

Роси слязла на долния етаж и видяла в средата на кухнята купчинка боклук, а до него захвърлени метла и лопата. Баща й и сестра й влезли от двора, носели грозде. Бащата ги помолил да измият гроздето, а после се скарал на Роси, че е зарязала боклука в средата на кухнята и не го изхвърлила. Роси отговорила, че не го е зарязала тя. Баща й се качил на горния етаж, където били спалните.

Роси твърди, че още чува как той слиза обратно по стълбите, няколкото секунди мълчание и думите му: “Мисля, че майка ви е починала”. После той казал: “Може и да е в безсъзнание, така че, Люси, ти отиди да повикаш лекар, аз ще отида да доведа баба ви, а ти, Роси, се качи при майка ти и започни да й правиш изкуствено дишане. Нали си виждала как го правят във филмите”. Роси и до днес смята, че баща им просто им е дал лъжлива надежда. Тя се качила при майка си и наистина започнала да й прави изкуствено дишане като във филмите, но забравила да й запуши носа, поради което от устата й излязло някакво хъркане и Роси решила, че майка й наистина е още жива.

 

Само че след малко дошла една съседка и отвела Роси и сестра й в дома си, а след още малко Роси чула писъка на баба си. И разбрала, че майка й наистина няма да се събуди. “Майка ми почина от инфаркт, беше само на 43 години.” – казва Роси и после се усмихва: “Обаче аз, знаеш ли, продължавам да пускам музиката силно, много силно. Така мама все пак може и да я чуе.”

Животът в техния дом коренно се променя. Сестрата на Роси изпада в тежка криза и влиза в една от многобройните в онези години кришнарски секти. “По това време гадже ми беше един от “силните” в града. Отидохме двамата при гуруто на сектата и аз му казах директно: “Отлъчете сестра ми още утре, за да не ви отлъчат вас.” И той го направи. Така спасих сестра ми.” Роси прочита на глас върху кутията “Кент” пред себе си, че “Пушенето убива” и се засмива звучно – така, че през две маси се обръщат към нас. “То кво ли не убива”, добавя тя тихичко. “Във всеки случай не мога да свикна със смъртта.”

 

нейният пигмалион

С помощта на баща си Роси организира в Кюстендил школа за деца-модели. Нарича я “Дино 91”. Тя просъществува кратко време, защото господин Новев е прагматичен човек и един ден просто й казва: “Виж какво, дай да теглим чертата и да видим колко сме вложили и колко сме спечелили.” Равносметката, естествено, е трагична. Роси обаче решава, че Кюстендил вече е тесен за нейната душа и тръгва да превзема Манхатън, т.е. София.

Първоначално живее при братовчедка си Вяра Каменова, която е Мис България 1996. Опитва да направи агенция за деца-модели и в столицата, но навсякъде, където почука, удря на камък. Тогава баща й й казва: “Защо не се обадиш на господин Зографски?” Двамата се познават от години – Иван Зографски също е от Кюстендил. Роси наистина отива при хотелиера. “Бях вцепенена от притеснение. Застанах пред Иван – тогава имах много дълга и много къдрава коса – и директно изстрелях думичките, които бях подготвила: “Искам да направя във вашия хотел курсове за деца-модели, ще бъде изгодно и за двете страни.”

 

Той, разбира се, ми каза: “Добре, ще ви се обадя.” После замълча и добави: “Не, по-скоро вие ми се обадете.” Аз си излязох и едва дочаках следващия ден. Обадих му се, но той ме отряза: “Аз не съм заинтересован”. И на мен ми падна пердето. “Как така не сте заинтересован?! Ами нали някога, когато сте имали нужда, все някой и на вас ви е подал ръка.”

Иван се засмя и се смили над мен: “Е, добре, елате пак”. Отидох и той ми разреши да си избера стая в хотела, където да провеждам курсовете. Направих листовки, плакати, обаче школата не тръгна. Иван ме повика и ми каза: “Съжалявам, не се получава, трябва да спреш с това. Но аз имам свободно място за асистент. Искаш ли да ми станеш асистент?” Естествено, приех. Всъщност обаче станах истински асистент едва след известен период от време – когато направих първата успешна сделка и от нея спечели и той, пък и аз. Тази сделка беше свързана с отдаване на имоти под наем, аз я движех, разработих един кръг от конкуренция между различни хора и беше голям удар.”

Роси се настанява в хотела и живее там около две години. Не й харесва особено, иска да си има собствено местенце. Освен това трябва да се съобразява със страшно много неща. Абсурд е например да си направи купон с приятели в хотела – тя е асистентка на Зографски, трябва да се държи на ниво. Само дето по това време Роси е едва на 22 години.

Питам я какви точно са били задълженията й. “Моята роля в личните ни взаимоотношения беше да придружавам Иван Зографски навсякъде и да се грижа за това той да се чувства добре с красива и елегантна дама до себе си. Трябваше да съобразявам и поведението, и облеклото си с него – все пак ние бяхме светска и бизнес двойка.” Само това ли бяхте, Роси? – не мога да не й задам въпроса на всички въпроси. “Как си представяш нещо друго? Разликата ни е 70 години. Живях близо до него 10 години.

 

Той е религия за мен, не знам за другите какъв е бил. Беше ми баща, учител, най-важният учител и най-голямата опора. Времето, което прекарахме заедно, изобщо не ми беше достатъчно. Той ме изгради като личност, целият си съзнателен живот съм прекарала с него. Обиколих света, имах много... но най-вече имах човек, на който да се облегна. И когато загубих тази опора... паднах. Просто паднах. Нормално е, мисля. Още не мога да се оправя.”

Роси се разплаква, после се разсмива. “С Иван бях най-страхотната актриса и това ужасно много му харесваше. С мен той се чувстваше млад и жив. Аз го научих да слуша рап и той дори започна да харесва тази музика. Иначе в него естествено съществуваше този стремеж да упражнява пълен контрол върху мен. Не че не съм имала гаджета, но определено трябваше да се съобразявам. Ще ти разкажа за Стивън.

стивън сегал или как роси на косъм не станала последователка на будизма

“Отидохме на вечеря в ресторант “Петър Първи”, който беше току-що открит. Аз и Иван, Бети и Жоро Илиеви, кумовете не Вальо Златев и Люба (Валентин Златев – шефа на “Лукойл”). Както си вечеряме и аз дочувам, че щял да идва Стивън Сегал. Отидох до тоалетната и като се върнах, гледам – Сегал дошъл. Естествено, нямаше как да отида при него. Аз съм дамата на Зографски. Разменихме обаче някакви флуиди.

 

На другия ден ми се обади една моя приятелка и каза: “Стивън Сегал иска да се запознае с теб. Кажи само къде и кога.” Отговорих й: “Довечера в “Дали.” И после казах на Иван. Той ми вдигна страшен скандал, беше много против. “Ти си хай дама, как така ще ходиш да се срещаш с някакъв актьор.” Казах “Добре” и моментално се разболях от грип с висока температура, която налагаше да се прибера у дома. Естествено, вечерта бях в “Дали”.

Там ме чакаха Дейвид Варод и моята приятелка. Стивън закъсня, а когато дойде, аз около половин час се правих, че изобщо не го забелязвам. Наложи се Дейвид да ми го представи официално. Така че Иван можеше да се гордее с мен. Държах се много “хай”. Стивън страшно се забавлява с факта, че ми го представиха, все едно е дебютантка на бал и на следващия ден ме покани на вечеря. Беше отседнал в “Шератон”. Отидох там, но той ми каза да се кача в стаята му. “Ами вечерята?”, попитах аз. “Ще поръчаме тук”, отговори ми Стивън, хвана ме за ръка и ме поведе нанякъде – да ми покажел нещо. Заведе ме в спалнята. “А-а не! Т

 

ова съм го виждала”, казах аз. “Чакай, чакай, виж по-добре” - Стивън ми посочи свещите по пода. Беше подредил спалнята си като будистки храм. Каза, че искал да ме посвети в будизма и да ми бъде учител. Показа ми няколко молитви и после се хвърли да ме целува. Аз се изплъзнах и се заключих в тоалетната.

След малко излязох и казах: “Значи това е твоят будизъм, на който искаше да ме учиш.” Той щеше да се пръсне от смях, случката много му хареса. Пусна ме да си вървя и аз отидох директно при гаджето си. На сутринта отидохме да пием кафе в Археологическия музей. Гледам - Стивън Сегал стои пред вратата. Направих се, че не го виждам, но той ме тупна по рамото: “О, Роси!” Чак тогава вдигнах поглед: “О, Стивън!” И на него пак му стана много смешно. Оттогава сме много добри приятели. Той дойде на бала в “Кемпински”, седя на нашата маса с Иван и двамата дори си говориха.”

 

полети насън и наяве

Роси е била в над 30 страни по целия свят. От веригата “Кемпински” я канят на различни събития – предимно конкурси за красота. На повечето пътешествия ходят двамата с Иван и Роси ми показва купища техни снимки от Индия, Китай, Бразилия, цяла Европа... Зад всяка снимка има някаква история. В Китай например всички й говорили на китайски, защото я смятали за местна; в Гана пък научила най-ефикасната диета на света – ананас и бяло вино. “Десет дни ядеш по един ананас на ден и пиеш по една бутилка бяло вино.

 

Само това. Сваляла съм по 6-7 килограма с тази диета, но е досадна”; в Индия със Зографски гостували на един махараджа, на чиято трапеза опитали най-лютото пилешко на света и двамата плакали по време на цялата вечеря. “Не можеш да си представиш. Люто е до болка. А и ние с Иван обичахме да си хапваме най-обикновени неща – картофки, кюфтенца, лютеничка. Това са най-вкусните вечери в живота ми – когато сме били двамата и ...”

И... Роси пак започва да плаче. После, за да разведри обстановката, ми разказва за своя нуди опит в Рио Де Женейро. “Там бях без Иван. Настаниха ме в хотел “Глория”, култово място – някога в него е отсядал самият Айнщайн. Апартаментът ми бе с огромна тераса – колкото една гарсониера. Не знам дали знаеш, но на плажовете в Бразилия е забранено да стоиш монокини. Аз обаче никога не се пека с горнище и затова реших да събирам тен на терасата си. А в Рио почти всички хотели имат на покрива си хеликоптерни площадки. Съблякох се аз, излегнах се и точно след две минути два вертолета започнаха да кръжат над моята тераса. Беше много смешно.”

 

алкохолът и медиите

“Започнах да пия повече, когато Иван се разболя и още повече – след VIP Brother. Аз не исках да участвам, но Иван настоя. Той беше вече болен и, според мен, искаше да ме откъсне от себе си. Ужасно е да виждаш как един човек си отива и нищо не можеш да направиш. Страшна мъка е това. Като пиеш, забравяш за известно време и после виждаш, че е пак същото. Но все пак за определен период си постигнал някакъв баланс. Медиите обаче много преувеличават. Например писаха, че съм лежала в изтрезвителното с алкохолно натравяне.

 

Случаят беше съвсем друг. Всъщност лежах в “Пирогов” и причината изобщо не бе алкохолно натравяне. Стана малко след VIP Brother. Един мой приятел си беше купил нов мотор “Harley Davidson” и искаше да ме повози. Качих се аз и точно, когато прелетяхме покрай едно известно столично заведение, аз реших да се покажа в целия си блясък.

Помолих го да спре там, изправих се грациозно, бях с къси панталонки и обувки на супер високи токчета и когато тръгнах да слизам, токът ми се закачи някъде и паднах на ауспуха. Изгорих се зверски между краката. IV-та степен изгаряне е сериозна работа. Болката беше адска, повикахме линейка и сестрата, която дойде с нея без малко не припадна като видя раната. Закараха ме в “Пирогов” и лекарят каза: “Малко по-централно, ако беше паднала, и щеше да станеш като брат ти Азис.” Сега ми е смешно, но още имам белег от това падане. А иначе медиите най-много искат да напишат: Роси Новева допълзя на четири крака до изтрезвителното. Дреме ми обаче.

 

Знаеш ли какво беше пред дома ми – и в София, и в Кюстендил – когато Иван почина? Камери, камери... Непрекъснато ми звъняха по телефона. Искаха да видят скръбта ми, да чуят скръбта ми, да я запишат, да я снимат. Аз вдигах телефона и с преправен глас им обяснявах, че Роси не може да говори. “Как е тя”, питаха те. “А вие как мислите, че е”, отговарях аз. Животът ми с Иван беше прекрасен, на мен това ми е висшето образование. И въпреки че той бе над осемдесетгодишен, когато се запознахме, избягвах да мисля, че може съвсем скоро да умре. Дори когато го откараха в Германия и той беше вече много зле, аз пак не вярвах, че ще умре. Всъщност той почина от старост. Сърцето се изтощило, образувал се някакъв тромб и...

Питам я кой е най-скъпият подарък, който й е подарил Зографски. “Много неща ми е подарявал – дрехи, бижута, много красиви шалове. Едно от най-ценните неща е старинен златен часовник, дори стрелките му са от чисто злато. Иван колекционираше часовници, този беше от 19 век. Веднъж си харесах едно диамантено бижу и казах на Иван. Той ми го купи, но ми препоръча да го държа в сейф. Обясни ми, че в Германия дори най-богатите хора на най-изисканите партита не си слагат истинските бижута, а техни имитации. Оригиналите били инвестиция, а не аксесоари. Така че аз и до днес си държа най-ценните неща в сейф – особено след като на няколко пъти от дома ми изчезват разни бижута.”

а сега накъде

Питам Роси къде все пак е домът й и дали в крайна сметка е неин или живее под наем. “Имам много голям апартамент, който е мой, но не живея в него, защото там се чувствам ужасно сама. Живея под наем в мансарден апартамент, който се намира близо до “Кемпински”.

Роси казва, че й предлагат да води предаване и че тя, самата, много би искала да се снима в киното, още повече, че вече има опит. “Иван беше един от спонсорите на филма на Иван Ничев “Пътуване до Йерусалим” и аз автоматично получих епизодична роля – любовницата на възрастен, богат хотелиер, естествено. За съжаление моят “звезден” миг, когато щяха да ме снимат в едър план, бе в една сцена, в която немците ни нападаха, а ние ги замервахме с домати. И камерата работи, аз ликувам, че ще стана звезда и изведнъж един домат се размаза върху лицето ми. Умрях от смях, а после, естествено, отрязаха моя “звезден” кадър.

И така участието ми във филма е почти невидимо – Иван трябваше да изгледа три пъти сцената, за да забележи, че се мярвам за части от секундата.”

Роси твърди, че се чувства самотна, макар че непрекъснато говори за приятеля си Тодор. Времето си запълва с рисуване – прави големи платна от златно и сребърно фолио – и казва, че в скоро време ще направи изложба. Наистина не знам дали се шегува или е сериозна. Питам я дали харесва живота си “след Зографски”. “На мен ми липсва човекът, другото си го имам. А и въпреки всичко, и въпреки че съм религиозен човек, си мисля, че Раят не е в отвъдното, а тук, на Земята.

Тук са ни близките, приятелите, любовта. Трепета, сълзите, музиката. На мен ми харесва да живея тук.”
А на мен ми харесва Роси. Защото й стиска да прави шоу със самата себе си.
И не съм сигурна, че й дреме дали има публика.