Джон Хемингуей

Внукът на Хемингуей ексклузивно пред EVA: Лицето зад легендата често е ужасяващо

Ивайло Харалампиев 06 януари 2013

Джон Хемингуей

Внукът на Хемингуей ексклузивно пред EVA: Лицето зад легендата често е ужасяващо

На 1 октомври 2001 г. Глория Хемингуей умира от сърдечен удар в женския затвор в Маями, където попада, след като е хваната да се разхожда само по бельо на улицата. Тя се ражда през 1931 г. като Грегъри, малкия син на Ърнест Хемингуей и втората му съпруга Полин. Наследил генетичната обремененост на родословното дърво с биполярност и маниакално-депресивна психоза, той от млад започва да облича женски дрехи. Завършва медицина, жени се четири пъти и има седем деца. През 1994 г. се подлага на операция за смяна на пола и се превръща в Глория. Оттогава няколко пъти е арестуван/а/ за обществени скандали.
Синът му Джон, един от дванайсетте внуци на великия писател, роден единайсет месеца преди дядо му да се самоубие в дома си на 2 юли 1961 г., е автор на книгата Strange Tribe: A Family Memoir. Той навлиза в дълбините на отношенията между баща си и дядо си чрез седемдесет лични писма между двамата, документи, снимки и спомени. Разговаряме с него по скайп във връзка с испанското издание на мемоарите му (Planeta).


Здравей, Джон. Какво е да се казваш Хемингуей?
Хемингуей е фамилното ми име, откакто съм се родил, така че за мен е нещо съвсем нормално. Но естествено, винаги в един момент се появява и интересът към фигурата на дядо ми, така че в този смисъл усещането е малко странно. Първият вариант на книгата ми беше върнат от над четиридесет издателства. Истината е, че детството ми беше тежко не защото се казвам Хемингуей, а защото баща ми беше биполярен - понякога изпадаше в еуфория, друг път в дълбока депресия, а майка ми беше шизофреничка. Спомням си чувството за пълна несигурност, никога не знаех дали когато тя излиза с колата, ще се прибере, дали ще бъде трезва или пияна, или ще катастрофира. Всичко това остави дълбоки следи в мен, върху които и до днес продължавам да работя. Но вече съм в мир със семейството си, научих се да вярвам, че всеки е направил най-доброто, на което е бил способен.

Как прие семейството ти книгата?
Харесаха я, най-вече чичо ми Патрик, единственият жив близък роднина, защото е честна, не казвам неща, които не са истина. Обичам баща си и силно се възхищавам от дядо си. Въпреки че като всеки човек и те имат своите тъмни страни, и двамата са смели хора. До голяма степен смятам, че са се справяли добре с живота, имайки предвид проблемите, които се струпват върху тях.

Какви бяха отношенията ти с баща ти и дядо ти?
За дядо си научих най-вече от неговия брат и от други роднини, баща ми никога не говореше за него, а когато го питах, отклоняваше темата. По-късно съм говорил с много хора, познавали дядо ми, за да се приближа максимално към истината за него. Като малък обожавах баща си и имахме чудесни отношения, но скоро си дадох сметка за психичните му проблеми. Биполярността ти дава на моменти невероятна енергия, усещането, че можеш да постигнеш всичко. Но разбира се, е нож с две остриета, защото може лесно да се изплъзне от контрол. Никога не съм преставал да обичам баща си, но ми беше изключително трудно да приема неговата лудост. Години ми бяха необходими, за да се сдобря с тази негова страна, най-много ми помогна раждането на собствения ми син през 1997 г.

Какво не знаят хората за Хемингуей?
Обществено известната представа за Хемингуей е правилна до голяма степен. Той действително е военният кореспондент, героят от войната, расовият мъжкар с безкрайни любовни афери, великият писател, бонвиванът, страстният любовник, пътешественикът, ловецът, за когото хората го смятат. Той е и безкрайно умел манипулатор на медиите в своя полза, използвайки ги именно за да създаде собствената си легенда на абсолютния мачо, превръщайки се по този начин в истинска икона на ХХ век. Удобен портрет, в който и аз самият вярвах като малък.

И все пак?
Това е само част от историята. „Прекален мачо, за да е истина“, както иронично казва баща ми. Малко хора познават далеч по-комплексната и трудна личност, криеща крайна уязвимост и незадоволена емоционалност.

Какво научи за отношенията между баща ти и дядо ти?
И двамата се борят с редовни нервни кризи. Хората, страдащи от биполярност, са изключително чувствителни, една дума може да отприщи невероятна реакция у тях. Без лекарства и с алкохол проблемът само става по-сериозен. Дядо ми никога не приема сексуалната двойственост на баща ми най-вече заради собствения си имидж на перфектен мъжкар. Той определя сина си като „най-тъмната страна в семейството освен мен самия”. В кореспонденцията им попаднах на почти изпепеляващата връзка любов-омраза между двамата. Баща ми дори се чувства виновен за самоубийството му. Въпреки това съм сигурен, че много са се обичали. Имали са силна връзка, понякога трогателна, друг път изпълнена с неприязън и неразрешими конфликти, но никога не престават да се грижат и да имат нужда един от друг.

Какво имаш предвид, когато казваш, че баща ти и дядо ти са всъщност двете страни на една и съща монета?
И двамата имат турбулентна връзка не само с жените около тях, но и с женското в себе си. До голяма степен дядо ми разпознава себе си в сина си, а и трябва да е било много болезнено за него да установи, че му е предал биполярността. Татко понякога твърдеше, че се чувства жена, друг път - мъж. Но интересът и на дядо ми към андрогинността и целия спектър на човешката сексуалност е силно застъпен в творчеството му, където често се появява герой, за когото не знаеш къде свършва мъжът и къде започва жената. Темата за сексуалната двойственост, хомосексуалните отношения и между мъже, и между жени също присъства. Той търси тази точка, в която сексуалните различия между мъжа и жената се заличават. Като малък обличат Ърнест като момиче и дори го представят като близначка на сестра му Марселин. Още оттогава остава силният му интерес към взаимодействието между мъжкото и женското в един човек. Дори неговата покровителка, американската писателка Гертруд Щайн, е лесбийка. В едно писмо до четвъртата му съпруга Мери Уелш той говори за смяната на сексуалните роли между двамата, при които на него му харесва да е „жената“ в сексуалната игра.

Погледнато отстрани, в семейството ти има толкова много трагедии. Някои говорят дори за проклятие като това над клана Кенеди.

Прадядо ми, дядо ми, както и много други роднини се самоубиват. Нещастието в нашето семейство не идва от  проклятие, нито от пагубния ефект на славата, а от гените и наследствената предразположеност към сериозни психически разстройства. Братовчедка ми Марго наследи тези проблеми. (Марго Хемингуей се самоубива на 1 юли 1996 г. - б. а.) Не искам да ги омаловажавам, но се оказва, че е доста по-често срещано, отколкото можем да си представим.

Страхуваш ли се понякога историята да не се повтори и при теб?
Не, вече съм на 51 г. и засега нямам проблеми, оказва се, че генетично не съм наследил тези гени, нито децата ми. Има много биполярни хора, които не искат да коригират това състояние с медикаменти, възприемат го като част от своята личност и дори го смятат за дар именно заради артистичната страна. Проблемът е, че ако се озовеш на дъното, стигаш до клиничната депресия и тогава си способен да се самоубиеш.

Твърдиш, че баба ти, майката на баща ти, не е обръщала внимание на децата си и че е била нещо като чудовище за тях.
Истината е, че тя се интересува единствено от дядо ми. Тя е много богата, с изразено присъствие в социалния живот. Оставя децата си на гувернантки и прислужници, но това не е странно за онези среди по онова време. Дори не съм убеден, че е била непременно лоша, по-скоро може би не си е давала сметка за вредата, която нанася най-вече на малкия си син, моя баща. Ърнест винаги се е грижел повече за децата си, отколкото майка им. За доста хора той никак не се припокрива с идеята за семеен мъж, но всъщност е такъв. Той е силно зависим от жените цял живот. От първия си брак до края на живота си никога не остава без поне една жена до себе си. Жени се четири пъти, моята баба Полин Пфайфър е втората му съпруга.

Какво те изненада най-силно по време на разплитането на семейната история?
Когато задълбах във връзката между баща ми и дядо ми, започнах да откривам все повече сходства. И двамата се оказаха силно уязвими, емоционално зависими, чувствителни, пристрастени към алкохола, с невероятно силни депресии. В този смисъл мисля, че баща ми беше по-смел, защото съумя да издържи на това до края на живота си, не се самоуби. Друга прилика е, че Ърнест е белязан от омразата към майка си, Грегъри - от отблъскването на своята. Моята майка е шизофреничка, въобще болезнената връзка с майката присъства почти неотлъчно в семейството ни.

Според теб били ли са щастливи баща ти и дядо ти?

Смятам, че нито един от двамата не е бил напълно щастлив, но в същото време въпреки всички толкова трагични обстоятелства не ги смятам и за напълно нещастни. И двамата избират да живеят живота си както намерят за добре.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР