Гледам в самото студио, но зад кулисите, как Гала води предаването си. Искам да разбера какво превърна красивото момиче на позабравеното шоу "Невада" в най-популярното женско лице от телевизионния екран. След предаването двете сядаме в студиото на добре познатите жълти дивани, Гала ми сервира от своето кафе - между другото кафето е хубаво, и с характерния си ентусиазъм се потапя в ролята на събеседник.

Имам чувството, че съм във виртуална реалност и ако протегна ръка, няма да пипна топло човешко лице, а стъклото на телевизионен монитор. Възможно ли е тази жена, работеща на изключително тежък режим, който започва в ранни зори и завършва късно вечер, съпруга и майка на дъщеря само на 4 и половина години, никога да не се отпуска? Възможно ли е така перфектно непрекъснато да играе, следвайки концепцията на предаването си?

Възможно ли е до късна вечер да се среща усмихната с най-различни хора, които като мен искат да протегнат ръка и да я пипнат, за да се уверят, че е жива? Да води шоупрограми, да се усмихва на коктейли, да пробва вечер дрехите, които трябва да носи в предаването през седмицата, без да каже "ох" или да се оплаче?

Да позира с часове за корицата на EVA, без да поиска дори чаша вода?! Що за свръхжена е Гала!? Между другото, не са малко хората от бранша, които открито й приписват точно тези грехове - че се контролира непрекъснато и непрекъснато играе, а всъщност няма какво да каже.

Надничам в чашата от кафе на Гала и там откривам простичката истината за феномена Гала. Тя не играе пред камерата, а е самата себе си с достойнствата и недостатъците на собствения си характер, манталитет и светоусещане. Момичето, завършило навремето курсове за манекени, е попаднало на точното място в точното време и прави това, което харесва и може най-добре. Някои наричат това просто късмет. Но не е вярно. За това се иска и много ум.


Имаш ли си ритуал за късмет, преди да застанеш пред камерата?
Прекръствам се точно преди да свърши шапката на предаването. И тръгвам, пък каквото стане. Вярваща съм, но не съм суеверна и нямам талисман.

На екрана винаги си като генератор за енергия. Стигат ли ти събота и неделя за почивка?
Не, те са ми абсолютно недостатъчни. Но нямам избор. Всеки делничен ден съм пред камерата на живо. Убийствено е. За мен поне е така, може би има хора, които са по-издръжливи. Петте поредни дни на екран до такава степен ме изсмукват и изчерпват, че понякога несъзнателно се повтарям. Трудно ми е да си дам вярна оценка, не ми прави впечатление, че преди два дни съм казала нещо по същия начин. Увличам се - от инерция ли, от рутина ли, не знам как точно се нарича, но при всички положения е минус.

Е, за подобни случаи имаш своите коректори.
Имам, разбира се, това е целият екип. Но не си представяй огромен брой хора. Творческото звено, което стои зад мен, е от 9 души. Много малко за такова предаване. Всеки от тях работи като за трима, натоварването е огромно. Няма да е така, ако са повече. Затова винаги си пожелавам по-голям екип. На себе си обаче не мога да го пожелая. Нямам шанс да вземат в предаването втори водещ.

Наистина ли би приела втори водещ? Повечето твои колеги не биха позволили дори да се мисли по този въпрос. Не се ли страхуваш от конкуренция?
Не. За мен би било чудесен вариант да има двама водещи и да се редуват примерно през седмица. Бих го приела като помощ, която ще е добре дошла. Всъщност сега, като ми задаваш този въпрос и като се замисля, може да дойде някой, който се справя по-добре. Но пък защо не. Това би ме подтикнало да се състезавам, да помисля в евентуалната свободна седмица какво повече да направя, когато водя аз.

Виждам, че сценарият ти е много тъничък и мъничък. Т.е. в разговорите разчиташ най-вече на импровизацията. Не е ли доста рисковано за живо предаване?
Имам и предварително фиксирани въпроси. Но смятам, че в такъв вид предаване не бива механично да ги задавам един след друг. Дори да са много хубави и страшно добре формулирани, ако човекът срещу мен каже нещо интересно, което не е включено в тях, и изпусна шанса да захапя темата и да я продължа, тогава няма да съм водещ, а просто четец на въпроси.

И все пак не се ли будиш нощем ужасена, че си блокирала на екран?
Не, такъв сън не съм сънувала, все пък имам предварителна информация за госта. Обикновено обаче се събуждам от друг сън: закъснявам, предаването започва, а мен ме няма. И се побърквам. Не се е случвало никога за тези почти две години, откакто върви шоуто. Въпреки това нощем ставам по няколко пъти да проверя да не би да е спрял часовникът или пък да е звъннал и да не съм го чула. Някакви такива идиотщини.

Разкажи за някой сутрешен инфарктен миг, в който е било на косъм да закъснееш.
Абе не съм била чак на косъм, защото идвам в студиото два часа преди да започне предаването. Но ми се е случвало да пристигна в 9 без 5, вместо в 8 ч., което за мен е инфарктна ситуация. Това значи едва ли не да изляза по пижама в ефир. Случвало ми се е, когато дъщеря ми Мари сутрин плаче, не иска да остане в детската градина и трябва да се убеждаваме едва ли не сто хиляди пъти дали първо да закарат мен на работа, а след това нея, и други подобни. Тогава адреналинът ми е в десетката и не знам и аз какво става с мен.

Казваш обаче, че за теб истински инфарктна ситуация е, когато не ти дойде гост в студиото.
Винаги когато съм в ефир, ме човърка мисълта, че гостът може да не дойде. Атмосферата се нажежава още повече от редактора, който непрекъснато ме информира в слушалката дали човекът вече е тук. Когато ми казва: гостът още го няма, е направо убийствено. Всичко интересно е казано, а аз трябва да пълня време. Тогава наистина се чувствам ужасно.

Разтягам разговора, а в ума ми се завъртат хиляди варианти с какво да запълним дупката. Разбира се, не мисля само аз, но аз съм пред камерата и главата ми просто пламва. А се е случвало не веднъж да не дойде гост. Най-кошмарно е, ако сме предвидили за него 40 минути. Когато те увиснат, наистина е страшно.

Адреналинът се покачва и от непредвидените ситуации, които задължително се случват в едно предаване на живо. Разкажи за някоя от тях.
На Ивановден например решихме да изненадаме Иван Балсамаджиев, като го залеем с кофа вода. Заляхме го и той се строполи безжизнен на пода. Преигра, разбира се, защото е добър актьор. Обаче легна, опъна се и "припадна". След това ни взривиха телефоните цял ден да питат какво му е станало и защо не сме го освободили да си отиде. Не знаех, че ще ми направи този номер. Тръгнах веднага да му давам първа помощ и чак когато чу, че предложих дишане уста в уста, се "свести" и попита кога. Но, слава богу, не сме имали много гафове.

Понякога попадаш в непозната за теб тема, не ти ли е неудобно?
Не. Казвам си веднага, когато не знам или не разбирам нещо, и искам да ми го обяснят. Понякога може би зрителите си казват: как може да не го знае. Това не ме притеснява. Много неща не знам и имам да уча. Плюс това съм човек, който се самоиронизира и в живота, и на екран и се смее на себе си. Може би с това ставам симпатична на гостите и на зрителите и те ми прощават некомпетентността. Не заболях от звездомания и се надявам никога да не се разболея от нея.
Аз съм си все същият човек, какъвто съм била преди: никога не се налагам, не мисля, че винаги вземам най-правилните решения, и съм много първична в реакциите си. Искрено се изненадвам, когато ми кажат нещо, което чувам за първи път. Не играя, не правя театър. Реагирам спонтанно. И като почти всеки Водолей приемам, че хората срещу мен са добри. Мъжът ми казва: ти не можеш да се предпазиш от нищо, винаги могат да те излъжат. Но е факт, че не съм лъгана. Нямам например приятелка, която да ме е предавала. В живота ми няма драматични и фатални неща. Вярвам, че когато направиш добро, то рано или късно ще се върне при теб. Може би това ме прави позитивен човек.

Не е възможно понякога да не си в мрачно настроение.
Случва ми се, разбира се. Например бях на предаване, когато оперираха третата сливица на дъщеря ми. Предаването върви, аз знам, че тя е съвсем мъничка, а е под упойка… Има такива моменти, в които ми се иска да захвърля това, което правя, защото усещам, че сега другото е много по-важно, но не знам какъв механизъм се задейства в мен и не го правя.

Участваш във всичко, което правят гостите ти. Правила ли си нещо, което не ти е по сърце?
Участвам във всякакви експерименти и щуротии, които правят гостите. Главната редакторка Даниела Димитрова смята, че на зрителите това им е много любопитно. Знам, че е така и го правя, въпреки че понякога не ми се ще. Например никак не обичам да танцувам. А съм играла какво ли не: фламенко, шотландски танци, румба, валс, български хора… Всеки път казвам, че това е най-омразното нещо за мен, а съм го правила най-много в предаването. Другото, което въобще не мога да правя, е да пея. Пея изключително фалшиво. Обаче пях, и то с човек като Стефан Диомов, което беше ужасно за мен. Издавах някакви звуци, наподобяващи "Те се скитаха в полето винаги двама, винаги" и след това, като се чух, умрях от срам. Но пък всички от екипа се забавляваха.

Оставам с впечатлението, че откакто е почнало предаването, ти си на ръба на нервна криза.
Точно така е. Моята сценична треска не свършва дори и след предаването. Явно трябва да се науча да медитирам или не знам какво да правя, за да се освобождавам от напрежението. Съвсем сериозно го казвам. Не мога никога да се отпусна. Предаването свършва, а аз вече мисля, че и утре трябва да стана, да дойда тук, да имам съответните гости. Дори в събота и в неделя не си почивам пълноценно, защото в главата ми е идващият понеделник. Обаче ми е и много хубаво. Харесвам работата си и винаги съм мечтала за подобен тип предаване. Каквото и да ми коства и колкото и да се оплаквам, съм много благодарна, че правя точно това.

Каква е цената на това удоволствие?
Времето, което крада от дъщеря ми. Това за мен е най-високата цена, която плащам, за да правя това, което ми харесва и което искам да правя. Няма кога да си поиграя с нея, да седнем да рисуваме или, както винаги сме обичали да правим, да си сменяме ролите - тя да е майката, аз да съм детето. Тогава най-добре разбирам какво не й е харесало в поведението ми. Когато започне с "Ти защо не направи това?" с моя глас, виждам как, като съм го казала, не ми е направило впечатление и съм го забравила, но тя е била впечатлена.
Малко време ми остава за тези неща. Чувствам се много виновна пред дъщеря ми, но знам, че няма как да е по друг начин. Не само защото трябва да работя, образно казано, за да се изхранвам. По-скоро е нещо като необходимост, за да се чувствам емоционално добре, пълноценна от това, което върша. Наистина смятам, че е шанс човек да прави това, което харесва и обича.

Ако ти предложат работа, от която ще вземаш десет пъти повече пари, макар че не ти харесва, няма ли да я предпочетеш?
Не, не бих я избрала. Засега мисля твърдо, че е така. Поне вярвам в това.

Как минава един твой ден?
Ставам в 6, като преди това съм се събудила доста по-рано, да не би да се успя. Вземам душ, пия чаша гореща вода и преглеждам за последно сценария. Опитвам се да си прекарам всичко през ума, ако не успея, поне основните неща. Обличам се, оправям се, будя дъщеря ми. В 7.30 ч. тръгваме за детската градина, в 8 ч. съм в телевизията. Влизам в гримьорната и се гримирам сама.
Навремето изкарах 6-месечни манекенски курсове към Театралния институт, където учихме грим, и то сериозно. Затова мисля, че мога да се справя. За разлика от косата. За нея имам фризьор. Той започва да ми прави прическата към 9 и приключва към 10 без нещо. После се обличам, излизам от гримьорната, слагат ми микрофони, пробваме ги и всичко започва.

Остава ли ти все пак време да се нахраниш като хората?
Не може да се каже, че живея здравословно. По цял ден не се храня, а вечер ям като че ли за три дни напред. След предаването го обсъждаме с колегите, към 4 ч. тичам в детската градина да си взема детето и през това време не хапвам почти нищо. Прибирам се вкъщи, към 7-8 ч. пристига готовият сценарий за следващия ден, сядам да го прегледам. А ми се иска, когато се прибера у дома, само да лежа, да гледам в една точка, за нищо да не мисля, никой да не ме закача… И си го изкарвам на хората около мен. Нервна съм, като ме попитат нещо, се чудя защо, толкова ли не могат да се сетят какво да направят. Абе не искам никой да ме закача.

Говориш само за детето. Не крадеш ли и от времето на мъжа ти?
Разбира се, че крада. Гадно е, но за него по не ми е мъчно, отколкото за детето. Да ми е жив и здрав и все така разбран, защото ако беше някой друг, не знам как щях да се справям. Той никога не ми е казал: няма ли най-после да сготвиш нещо топло или защо не си знам кое къде е, изобщо каквото и да е за вкъщи. Макар че обикновено готвя в събота и в неделя, и то пак заради детето. Тогава приготвям голямо количество, за да мога през седмицата поне няколко дни да й давам топла храна на вечеря. Иначе, общо-взето, купуваме нещо, което бързо може да се опече на скара, или сухи храни. И не релаксирам с концентрат, а с чаша червено вино. Или с телевизора. Постоянно прехвърлям каналите, не виждам нищо, разбира се, но знам какво се случва в момента на всеки канал.

В момента ти ли внасяш повече пари в семейството?
Аз. Мисля обаче, че палачинката се обръща, затова приемам ситуацията нормално. Мъжът ми не е седнал вкъщи да страда. Той също работи, не кърши пръсти, че е изпаднал в затруднение и прави всичко възможно да се справи. Защото той е безкрайно инициативен, захваща се с много неща и може да ги прави добре. Но дори да не е необходимо да работя, няма да легна и да щракам с пръсти. Това просто не мога да го направя.

Кой е водещата фигура във вашето семейство?
Ох, не знам. Ние сме два остри камъка, които все още не са се пречупили един друг и сигурно това никога няма да се случи. Той е Рак, страшно е! Но наистина няма водеща фигура. В един момент съм аз, в друг - той. И двамата малко трудно отстъпваме, и двамата искаме да става това, което сме решили. Винаги съм казвала, че сме безкрайно противоречиви и различни във всяко едно отношение. Но по някакъв начин нещата се подреждат.

Какво още ти липсва освен време за близките и за почивка?
Жилище, защото живеем на квартира. Имам идея за собствен апартамент, но първо с мъжа ми трябва да спечелим пари за него. После ще избирам. Искам да е най-хубавото. Това не стои в утрешните ми планове, но не е повод за драма. И когато се обръщам назад, също гледам с усмивка на нещата, които са ми се случили, включително и лошите. По-скоро, тях ги забравям, спомням си хубавите. Също така никога не си казвам, че Господ ми е дал лоша карма. Смятам, че той ме обича - здрава съм, жива съм, имам приказно детенце, родителите ми са добре, имам работа, която обичам. Благодаря на Бога, че имам всичко това.