Тя обаче цепи секундата на две. Посреща ме в кабинета си, където току-що е приключило първото голямо събиране на новинарите за деня.

Бузите й са зачервени, явно разговорите са били "горещи", отворила е широко прозорците, за да проветри от цигарения дим и от натрупаната делова енергия. Разговаряме доста повече от предвиденото време. Чак след това ми казва, че е пропуснала час за масаж. Без да искам, съм откраднала от нея нещо много ценно - кратък миг за релакс. Казвам й го. Отговорът е спонтанен и категоричен: "Работата преди всичко!"

Работата на Люба изисква да знае всяка минута какво се случва у нас и по света, за да може да реагира адекватно, както и да държи под контрол големия си новинарски екип. Затова тя никога не изключва джиесема си. Искам да разбера как и защо понася тази огромна отговорност и дали успява да се организира така, че да намира време да се случва нещо и в личния й живот.

Люба, шеф си на сериозен новинарски екип в сериозна телевизия. Личеше ли си, още като беше дете, че ще си лидер?

 

За мен е невероятна теорията, че хората се познават от малки. Защото съм свидетел на доста примери, че те с годините много се променят. Но, да, някак си така ставаше, че бях тартор сред децата в махалата. Обикаляхме софийските улици и дворове около Петте кьошета, Мадарската градинка и градинката на Св. Георги. В общи линии, детството ми премина в същия квартал, в който работя сега.

В какви моменти се връщаш към детството си?

 

То е тази част от спомените ми, към която се връщам, когато ми е най-тежко. Тогава ми беше много добре, чувствах се комфортно, сигурна. Нямаше ги екзистенциалните проблеми, които се появяват по-късно. Всичко беше ясно. Може би защото бях обичана и призната от приятелите си - нещо, изключително важно в детството. Както и доброто семейство. Тези две неща ми осигуряваха безкраен уют и усещане за щастие, без да съм си задавала философския въпрос какво е щастие.

Работиш в квартала, в който си израсла. Създава ли ти това усещане за домашен уют?

 

Където и да беше работата ми, пак щях да се чувствам като вкъщи. Защото професията ми е много свързана с ежедневието. Т.е. вечно съм на гребена и на злободневната суета, и на човешката драма, и на хубавите емоции. Всички, които оформяме новините, съпреживяваме заедно тези неща. Точно както е в един дом. И тук, както във всяко семейство, има и положителни, и отрицателни емоции.

Кои преобладават - положителните или отрицателните?

 

Не обичам много статистиките и не мога да преценя кои са в повече, но щом работата върви, значи са положителните. Защото ако започнат да надделяват отрицателните, това веднага ще си проличи като резултат.

Секунди, преди да започнем разговора, беше събрала при себе си целия новинарски екип. Бързо превключваш.

 

Не знам от какво е - дали от зодията, или от нещо друго. Аз съм зодия Близнаци. Може би затова съм избрала тази професия. Защото бързо превключваме. Страшно ценя това качество и то беше един от критериите ми, когато събирах новинарския екип.

Така бързо ли успя да превключиш и когато като тийнейджърка не те приеха в английската гимназия?

 

Още от ученическите си години осъзнах, че не съм маратонец. Нямам такава нагласа. Аз съм за изключителната ефективност на къси разстояния във всичко. Т.е. - спринтьор. Така че не мога дълго да страдам за нещо и да се ожалвам. Но мига, в който научих, че не съм приета в английската гимназия, си спомням до ден-днешен. Признавам, че това беше първото много голямо разочарование в живота ми от това, че не съм успяла да се преборя за нещо.

Тогава за първи път си се сблъскала с обективната несправедливост.

 

Имаше параграф, по който децата на активните борци заемаха 50% от местата в престижните гимназии. А тогава най-желаната, с най-високия бал беше английската. Мои съученици, осиновени от бабите и дядовците си, за да могат да ползват този параграф, влязоха с малко по-високи от двойка оценки. Обективна несправедливост, срещу която не може да се направи нищо. Тогава си дадох обещание, че за да не преживявам повече такова разочарование и да съм сигурна, че имам шансове, ще кандидатствам за неща, ясни като резултат. Затова не кандидатствах архитектура, макар че от малка рисувах, имах изложби в училище и ме посочваха като много добра художничка. Кандидатствах математика. Математичка съм, физиката я разбирам, падат се задачи, решавам ги. Иначе дори и много добре да си се подготвил, оценката ти зависи от тълкуването на някого.

Сега ти си човекът, от чието тълкуване зависи "оценката" на колегите ти.

 

Да, разбира се. Но при новините, фактите и телевизионната журналистика не може да има нещо субективно. Те са реални. Дори да бях станала учителка по математика, пак щяха да имат шестици тези, които си решават задачите. Имам обаче предвид субективния фактор и след професионалните качества поставям човешките. Именно защото работата ни е отборна.

Какви човешки качества харесваш и не харесваш?

 

Може да не харесвам много типове хора, но специално за работата държа тези, които работят тук, да бъдат комуникативни, отворени и да разбират човека до себе си. Другото качество, което много ценя, е старанието. Защото при нас трябва да не ти е все тая и да имаш добронамереност към източниците на информация. Качеството, което най не харесвам, е неблагодарността. Още - недобронамереността, нетолерантността и чистия егоизъм. Тези качества не харесвам да виждам не само в хората, с които работя.

Добронамерена и толерантна ли си, когато уволняваш някого?

 

Става много елегантно. Един вид по взаимно съгласие. Разбирам, че не съм най-приятният човек на света, щом трябва да проведа такъв разговор, и че не създавам приятна емоция в отсрещната страна, но знам, че съм се постарала достатъчно, за да обясня ясно за какво става дума. Защото това е свързано не с един, а с много предварителни разговори. И с много мои усилия да променя нещата. Първо, разбира се, се старая да разбера другия, да видя неговата позиция. После - да му покажа къде греши и че не трябва да е така. Давам всичко, на което съм способна. Ако този човек не се променя и не изпълнява задачите си, просто в един момент се разделяме. Неприятно е. Разделите в този живот са неприятни. Още повече че с повечето колеги отношенията ни са и приятелски. Ние не работим на стругове, за да си казваме само здрасти и чао... Впрочем искам да отговоря на този въпрос със следния виц, който ми е любим: Каква е разликата между лудия и нервноболния. За лудия две и две е пет. За нервноболния е четири, но това просто му е непоносимо. Две и две е четири и дали ти е непоносимо, е твой въпрос.

Все пак не ти ли е криво, не се ли чувстваш виновна?

 

Когато нещо е свършило, значи е свършило. Колкото повече се връщаме към някой минал край, толкова повече удължаваме агонията. Човек трябва да гледа напред. Аз мога това нещо. Някак си съм го възпитала в себе си. Животът е много кратък, за да си губя времето в неефективни занимания на душата. Разбира се, имам чисто лични моменти, в които не мога да преодолея някаква болка и мъка така бързо. Тогава се ядосвам на себе си и си казвам: Я се стегни! Защо губиш мозъчна енегрия и изпадаш в душевен дискомфорт! Той ти носи само лошо. Махай го. Направи всичко възможно да го махнеш!

Успяваш ли?

 

Ами да. Също като барон Мюнхаузен. Като няма кой, хващам се за косата. Защото няма как, трябва да се извадя от блатото на мъката, на тъгата, на съжалението. Много мразя да изпадам в такива състояния. Но не изпадам често. Не мога да си го позволя. Това е лукс. Когато все пак се случи, тогава правя всичко възможно да се издърпам за косите.

Следвала си математика само една година и си се прехвърлила журналистика. Защо изневери на обета си да не излизаш от сферата на точните науки?

 

Математиците са симпатични, имам още приятели от онзи мой курс, но тъй като старите ми компании от училище се разпиляха по казарми и други висши учебни заведения, изведнъж се оказах в изключително нова среда от хора, наистина отдадени на математиката, но някак си друго не ги интересуваше. Докато аз съм много в реалния живот. И те ме гледаха учудено, че ходя на театър, по концерти и т.н. Имах чувството, че сред тях съм като бяла врана. За мен средата е нещо изключително важно. Напускала съм работа заради нея.

Каква работа си напускала заради средата?

 

Имах, примерно, едно напускане на Нова телевизия заради атмосферата, беше станала дискомфортна. По същата причина преди това напуснах от програма Хоризонт на Радиото. Затова съм много благодарна на съдбата, че ми даде шанса сега аз да си избера хората, с които работя.

 

 

В Нова телевизия бях репортер, редактор, водех новини, бях заместник шеф на новините, после - шеф. По времето, когато работех там, от Американския културен център ме изпратиха на две специализации за телевизионни новини в Америка. Беше като да спечелиш шестица от тотото, без да си пуснал фиш, защото не бях кандидатствала за тях. Така че ми беше съвсем ясно какво ще работя в бТВ. Наистина операцията "направи света сам със собствените си ръце" беше натоварваща и стресираща: измислях правилата на конкурса за новинарите, съответните степени, задачите, начините на подбор, всичко. И, разбира се, всяко нещо си има своята цена на отговорност, на усилия, на това да знаеш, че нещата зависят от теб. Ужасна отговорност. Но си заслужава. Харесва ми, че мога да си избера средата, в която работя. Малко хора имат този комфорт. Защото едни ти дават, други ти вземат, трети излишно преминават през живота ти.

Колко часа е работният ти ден?

Абсолютно всеки ден започваме работа с едно събиране сутрин в 10.30 ч., за да планираме темите, всеки да каже идеите си и по какво работи, да видим какви са новините за деня и т.н. В тази голяма планьорка участват всички - оператори, репортери, продуценти на предаванията, редактори. Следобед имаме още една малка в по-тесен кръг. На нея уточняваме какво се предвижда за следващия ден. Другите ми задачи са в движение - нормално за новини. Всъщност работният ми ден започва още вкъщи, когато ставам да гледам сутрешния новинарски блок в 7 часа. Може да съм по нощница, но го следя абсолютно внимателно, защото освен тези, които го правят, и аз отговарям за него. Нямам минута, в която да си изключа джиесема. Той винаги е до мен, тъй като новините се случват по всяко време.

Дори нощем ли не го изключваш?

Да. Освен това не ходя никъде, където няма мобилна връзка. Така че независимо къде се намирам по земното кълбо, знам горе-долу какво има в нашите новини, какво се случва, кой с кого има проблем, който трябва да се разреши. Съответно естествено ме търсят най-различни външни хора, които искат нещо да опровергаят или ми съобщават за тяхно мероприятие, което, разбира се, е много важно и непременно трябва да се отрази от бТВ...

И това продължава вече четвърта година?

Това е работата ми.

Нямаш ли моменти, в които да ти се иска да си изключиш телефона?

Разбира се, че ми се иска. Само че в момента, в който го направя, ставам неспокойна, защото се откъсвам от събитията. Трябва да ми е ясно винаги какво се случва, за да знам как да реагираме. Ако не бях на този пост и не носех тоталната отговорност, бих го направила и изобщо нямаше да ми пука. Когато заместниците ми излизат в отпуска, ги моля да се откъснат напълно от работата и да си починат пълноценно.

Ти кога си почиваш пълноценно?

В друга виртуална реалност. Но съзнанието ми е тук. Получава се едно малко раздвояване, обаче нямам проблем с него. Мога да мисля и да правя наведнъж по няколко неща. Като свикнеш, се получава.

Но все пак напрежението се трупа.

Може би, нямам представа. Все още не мога да кажа. Има умора, разбира се, но когато за малко сменя обстановката, дори с включен телефон, това ме релаксира.

Как по-точно почиваш?

По най-различни начини, обаче не както се препоръчва според здравословния начин на живот. Фитнес? Сигурно е хубаво. Но прибавянето на още някаква организация към свързаната с работата ще ми донесе още повече напрежение. За мен тоталната почивка е просто ей така да си седя, гледайки някакъв филм по телевизора, или не правейки нещо. А представата ми за рая е - аз съм в шезлонг на някакъв жълто-бял плаж с тюркоазено синьо море, има една палма със сенчица и някой ми носи коктейл. Това ми е картинката, в която мога да вляза, да мисля само за нея и малко да релаксирам... Разбира се, винаги мога да изляза в отпуска. Това лято например бях в Слънчев бряг. Можех да бъда сама или с приятели - както ми се иска. Естествено стараех се все да съм в стаята по време на новинарските емисии. Когато почивам в България, не мога да не ги гледам. Т.е. пак ставам сутрин и включвам телевизора.

Казано в прав текст, работата ти е много обсебваща.

Слава богу, детенцето се справя. То е 14-годишен младеж и е гордостта на мама, защото това лято успя да влезе в Американския колеж. Всяка минута, когато не съм в телевизията или някъде с приятели, съм с него.

Делиш малкото си свободно време между сина си и приятели?

Да, не е егоистично. Абсолютно съм убедена, че прекалената любвеобилност и да си непрекъснато около детето си не му дава много. Мисля, че то трябва да се научи да бъде самостоятелно и да приема родителя като най-близък възможен приятел, а не като някакъв фактор, който решава живота му вместо него. Много се опазвам от тази роля. Когато кажа на сина си, че ще закъснея, защото съм с приятели, той отговаря: разбира се, не се притеснявай. Т.е. влиза ми в положението. Защото и аз проявявам разбиране към него.

Нямаш ли угризения, че му отделяш малко време?

Не бих казала, че имам много угризения, защото в почивките си съм с него. Освен това той си има своите приятели и предпочита понякога да е с тях, отколкото с мен. Случвало се е да му кажа, че съм останала специално заради него в събота и неделя у дома. "Ами, хубаво - отговаря той, - обаче аз пък имам уговорка." Не се сърдя. За мен е по-важно той да се чувства добре и щастлив. Щом изрази желание да сме заедно, аз съм насреща. Тогава той говори, говори, а аз много внимателно слушам. Така че гледам винаги да има някакъв баланс.

Много приятели ли имаш?

Имам много познати, хора, които веднага ми стават симпатични, но най-близки възможни приятели имам доста малко. Може би имам проблем с изискванията или не знам с какво точно. Но имам достатъчно приятели, на които разчитам и с които се чувствам добре, с които се разтоварвам, които обичам и те ме обичат, изобщо, които са ми истински приятели. Разтоварваме се в приказки или ходим на кино, по театри, излизаме някъде в събота и в неделя - такива неща. Събираме се най-вече навън. Вече има заведения с прекрасни кухни и винаги е по-приятно за всички от компанията после да не мием чинии.

Как се справяш с готвенето вкъщи?

Слава богу, синът ми не обича много готвено, както и аз. Даже понякога майка ми ни се сърди, че нещо ни е направила, пък ние не сме го зачели. Разбира се, приготвям разни неща, но не сложни манджи. Ако той ги обичаше обаче, като една самоотвержена майка задължително щях да намеря време и за това.

Значи майка ти ти помага в домакинството?

Разчитам на жена, която ми помага в почистването на дома. Предпочитам да не натоварвам майка си, защото не е редно вместо да си гледа нейни неща, все още да ме дундурка.

А ти намираш ли време за твои лични женски неща?

Намирам. Смятам, че е задължително да съм гримирана, да съм облечена, както трябва да съм облечена в това съвремие и според работата ми. За мен тези неща имат огромно значение. Те всъщност издават част от характера.

Имам чувството обаче, че се поддържаш по задължение, т.е. заради работата си.

Не, правя го заради себе си. Имала съм дни, в които съм се мразела, защото съм била депресирана, потисната и т.н. и съм стояла вкъщи по халат. Такива дни не си ги обичам никак. Обикновено привеждането в приличен вид сутрин ми отнема около час и половина, то е цял ритуал. След, по време на сутрешния новинарски блок, изобщо, както може. Правя по няколко неща: слушам, гледам, кафе, бани, едно-друго. Имаше периоди, в които не работех, и въпреки това се обличах, гримирах и т.н. Може да се лиша от сън, от нещо друго, но не и от това. От време на време ходя на сауна, на дамски фитнес център. Приятно е, попадам в чисто женска среда и изпитвам хубавото усещане, че се грижа за себе си. Понякога ходя и на масаж, между другото той ми действа най-релаксиращо. Използвам го вместо аналгини и безкрайни кафета. Но телефонът, разбира се, винаги е близо до мен. Влизам примерно в сауната, излизам да чуя какво става в Кербала и така. Едното върви с другото.

Ще ти задам един гаден въпрос: кого обичаш повече - работата или сина си?

Сина си обичам най-много на света. Просто пред мен не стои такъв въпрос. Няма нещо, което не бих направила за детето си. Ако се налага да излъжа, ще излъжа, изобщо каквото трябва, ще го направя.

Дори да се откажеш от работата си?

И от работата си ще се откажа. Абсолютно съм сигурна. Тук няма спор.

Вероятно в детството ти е имало жена, която те е гледала така самоотвержено.

Отгледана съм от баба ми Люба, бог да я прости, и съм кръстена на нея. Тя продължава да бъде най-важният човек за мен. С бяла кожа и бяла коса на кок, със сини очи и винаги засмяна - в нея имаше невероятен човешки потенциал. Силен, патриархален, хубав образ. Човек, който даваше страшно много любов, разбиране, изключителен възпитател и невероятна душа. Най-прекрасните ми години са били с баба. Когато се роди братовчедка ми, и тя - Люба, баба ми трябваше да помогне за това следващо дете, а аз попаднах в много неизгодната позиция да ходя на детска градина. За мен това беше ужасен период, най-мъчителният в детството ми. И когато един ден на вратата се появи баба да ме вземе, имах чувството, че е слязъл ангел. Баба продължава да съществува в душата ми.

Значи не обичаш да те изоставят.

А, не, не обичам. Никой не обича. Но, между другото, май не съм била изоставяна. По-скоро аз съм изоставяла. Например в личния ми живот. То се усеща накъде тръгват нещата. Няма нужда да се докарват докрай. Имам развито шесто чувство и казвам: до тука.

Като човек, свикнал винаги да си свършва работата добре и докрай, как приемаш личните неуспехи?
Личните отношения не са работа. Работата трябва да се хване и да се свърши. Личните отношения са въпрос на съдба и на ситуация. Те не са нещо, което трябва да се постигне и се постига. Не са въпрос на лични качества и умения като интелект, дипломация и т.н.

Не ти ли се струва, че животът ти не е балансиран?

Нямам усещане за дисбаланс и не се самосъжалявам. Няма пълно щастие. Аз съм си избрала как да живея. Хората се раждат различни, живеят различно и умират различни. Нямаме модела, в който ако влезем, всички ще сме щастливи. Ние сме щастливи, нещастни, успели или неуспели от различни неща. А и това да си с някого, пак не е сигурна гаранция, че не ти е празно. И обратното. Отстрани изглежда, че си сам, а всъщност на теб ти е много точно. Не защото си си самодостатъчен, а защото имаш добра среда и добри приятелски отношения.

Гледаш всички кадри на насилие, които зрителят не гледа. Доколко ги възприемаш като професионалист и доколко като жена и майка?

Вярно е, че в последните години едва ли не няма ден без някакво зверство или безмислена трагедия. Ужасяващо е, но гледам на тези неща по-скоро философски: накъде отива светът. Естествено, като майка и жена винаги се поставям на мястото на хората, които страдат - това може да ми се случи и на мен просто ей така. Но се старая да не се задълбочавам. Защото би ме сринало. В нашата професия сме като хирурзите - работим с емоциите и трагедиите, но не можем да си позволим да влезем дълбоко в тях. Просто няма как. Ако го направя, не бих могла да съм пълноценен човек и професионалист.

Имаш ли време да четеш?

Да, но отдавна не чета романи, не са ми интересни. Защото ежедневието ми е компресирано от случки и събития, а романът също е вид информация. Чета малко по-философски, по-екзистенциални книги. Разсъждения за човешката душа, за смисъла на живота.

И какво разбра за смисъла на живота?

Той е в доброто. То ни зарежда с енергия и ни прави пълноценни и щастливи. Това е урокът на този живот.

В какво вярваш?

В извековни човешки ценности. Смятам, че има бог. Той естествено не е с бяла брада, не е във вида на всякакви наивистични представи на човешката цивилизация през вековете, която го опредметява. Но фактът е, че вярата отделя човека от останалия свят. И усещането, че има нещо повече от материалното, от това да се нахраниш, да се наспиш, да имаш много играчки - защото колкото и да сме пораснали, играчките имат значение. Изразът "изпълни ми се душата" не е случаен и не е клише. Е, ако на някого му се изпълва душата само от лачени неща, не знам, може би е по-добре за него.

Твоята душа от какво се изпълва?

От хубави преживявания, свързани с някакво място, с усещането за красотата на природата, за нейната непреходност. Точно сред природата разбирам, че не съм толкова материална, колкото изглежда. Душата ми се изпълва и от хора. Най-много ме поразява красотата в някаква човешка постъпка, в човешко поведение и дух. Това е, което може да ме възхити истински.

Къде е твоето слабо място, според теб?

Имам много слабости. Например невинаги съм достатъчно тактична. Понякога, когато си седя ей така, уж почивам, ама нямам това усещане. До този миг съм била на педал и изведнъж - пълен покой. Може и да съм си починала, не знам, но все ме човърка, че съм можела да свърша това и това. Впрочем за слабостите и качествата на някого могат да говорят другите. Защото ти си мислиш, че нещо ти е слабост, а то е съвсем друго. Че нещо ти е качество, а то е съвсем друго. Но аз не страдам много от това прекалено да се самоанализирам.

Ако сега някой щракне с пръсти и от шеф на новините в престижна телевизия станеш домакиня?

Прекрасно. Била съм - в Германия. Живяхме там поради работата на мъжа ми, аз си стоях вкъщи и гледах сина си цели пет години. Толкова беше свикнал да ме вижда около себе си, че когато се върнахме в България и тръгнах на работа, той възкликна учудено: ама как, жените не работят. Не е задължително да съм в центъра на терена, за да се чувствам добре.

Но все пак предпочиташ да си в центъра на терена.

Не съм го целяла, така ми се стече животът. Най-ужасното е да правя нещо, което не ми харесва. А да съм домакиня ми харесва. Ще се занимавам със себе си, а не с другите. Ще ходя на най-различни уроци, курсове, латинотанци, тае-бо, тае-чи... Любопитна съм да преживея всичко, обичам адреналина. Бънджи катапулт, влакчета на ужасите, въртележки по увеселителните паркове, т.е. цялото многоообразие, което животът може да предложи като забавления. Ако мога да си позволя да бъда домакиня, ще имам възможност не само да се разхождам вкъщи по халатче, а и да се забавлявам.