Лора и Евгени тръгват на стоп около света през август 2010 г. Тя е графичен дизайнер и фотограф в София. Евгени пък e бил техник, интернет оператор, фермер в Пирин и заклет стопаджия от осем години. Странни птици са и двамата. Свързахме се с тях чрез блога им www.sharingiseverithing.blogspot.com и се оказа, че след година и половина заедно по пътищата на света двамата са се разделили и Евгени се върнал в България.

Когато се чухме за първи път с Лора - по скайп, тя седеше в някакъв бар на остров Бали и гледаше океана, а аз току-що бях излязла от лекция за корпоративния имидж. Все едно бяхме на различни планети.
Сега Лора вече е в България, но на мен ми се струва, че все още само тялом е тук, а духът й още витае някъде по пътя. „Много странно – за двете години, през които пътувах, нито веднъж не се разболях, а когато си дойдох, една седмица не бях на себе си – с температура и всичко останало“ - казва ми тя. 
Лора и Евгени се запознават... на стоп. Тя отива на фестивал в Странджа, а Гената, който е в същата посока, ги „стопира“ и те го качват. „Каза ни, че тръгва около света на стоп след две седмици – и аз веднага си помислих „Искам и аз“. Направихме едно пробно пътуване на стоп из Европа, тъй като аз никога не бях пътувала по този начин. След това се прибрах да приключа всички работи в София. Беше ми трудно, но за едно такова пътуване трябва много решително да се откъснеш от всичко. И после тръгнахме. Реално, когато тръгнахме, двамата с Евгени въобще не се познавахме, но въпреки това нямахме никакви проблеми. Помагахме си взаимно и за нула време се превърнахме в перфектния пътуващ тандем. Дори не се сещам да сме се карали за нещо.“

Пътешествието започва от София. Първия си стоп двамата хващат на изхода на града в жк Люлин. Посоката е Сърбия – Западна Европа - Западна Африка. За два месеца минават на стоп 8000 километра из Европа и в края на октомври стъпват на африканска земя. Според Лора да се пътува на стоп не е опасно, тъй като хората, които спират, обикновено са добронамерени, пък и двамата стопират само през деня. Евгени признава, че носи в себе си нож, но за битови нужди, а не като на оръжие.
Родителите на двамата реагирали по различен начин. Тези на Евгени нямали нищо против, но тези на Лора постоянно се притеснявали и искали да се връща. „Казаха ми в Африка в никакъв случай да не пътуваме на стоп, според тях е много опасно. Не се оказаха прави. Аз съм на 30 години и нямам семейство, но ако имам деца, дори ще ги подтиквам да пътуват. Пътуването е по-важно дори от училището.“ Лора и Евгени срещали по пътя си млади хора от цяла Европа, чиито родители ги изпращали след гимназия да пътуват, за да решат какво искат да правят.

В началото на пътешествието си двамата разполагали с около 5000 евро. Харчели по около 150 евро на човек на месец в зависимост от страната, през която пътуват, и от цените на визите. Всичко, което имат, е на гърба им – в раници, като всеки от тях носи по около 22-25 кг багаж. Най-тежка е фотографската техника на Лора.  Иначе „гардеробът“ й  включвал два чифта панталони, два мултифункционални шала и една пола. Оказало се, че повече не й и трябва. „Когато тръгнахме, си мислех, че ще се върна след броени дни, а Евгени – че никога няма да се върне. На практика се получи по-скоро обратното.“ Лора твърди, че в Индия се запознали с хора, отишли там през 70-те и останали.“
Най-трудният момент за Лора и Евгени бил, когато се изгубили в Хималаите на 6000 м надморска височина. Нямали палатка, дори водата им била замръзнала. Лора била убедена, че краят е дошъл. Още повече че за двата дни, през които се лутали, не срещнали нито един човек. Извадили от раниците си всичките дрехи и ги облекли, съединили спалните си чували и така някак оцелели. Другият неприятен момент бил в Габон, когато им се възпалили краката от влажната джунгла, а техниката се развалила. Освен това не им дали визи за Южна Африка и Ангола, което провалило плановете им за напред. Тогава Лора се почувствала ужасно уморена от всичко и за първи път й се приискало да си е вкъщи в леглото. Пък и й било писнало да яде ориз - основната им храна и в Азия, и в Африка. „Така ми е омръзнал оризът, че никога няма да забравя новогодишната ни вечеря в баобабовата гора в Сенегал, когато си направихме картофена и зеленчукова салата“- казва ми тя.
Питам я дали би повторила преживяването. „Готова съм да тръгна още сега“ - отвръща ми светкавично Лора.