Животът е изпълнен с толкова прекрасни парадокси! Как бих могла да разкажа всички неща, които открих напоследък. За това как предателството може да бъде форма на искреност, а верността – форма на лицемерие. За това, че размерът няма и никога не е имал никакво значение за секса (игнорирайки патологичните случаи, разбира се – и в двете посоки). Само човекът зад размера е важен и ако той не става, жалко за размера. Как оргазмът няма значение за любовта. Само човекът зад оргазма е важен. И пак - ако той не става, жалко за оргазма! Колко е тъжно, че губим толкова време в суета и страх. Понеже в крайна сметка единственото, с което разполагаш, си ти самият. И нито размерите ти са важни, нито оргазмите, които доставяш или дори които не доставяш на някого.
Дълго време умирах от страх как изглеждам в очите на другия, какво казвам, как, кога. Какво правя, как, кога. Правех планове – сега ще се държа така и така, задължително ще го попитам еди си какво и в зависимост от отговора... А после моментът идваше и нещата се случваха по техен си начин. И така един ден разбрах, че разполагам само с две неща – с това, което съм и никой не може да ми отнеме, и с мига. Аз в този миг. Това са моите дадености. Всичко друго е извън обсега на моя контрол.
Мислех да прекарам въпросната вечер в четене на „Хиляда и една нощ“ (пълната, нецензурирана версия – великолепна поезия, искрящо чувство за хумор и омайваща еротика), обаче... както стана въпрос вече, нищо не можеш да контролираш. Земята се върти и те повлича и теб, просто е.
И ето ме сега – скандално топла вечер, година 2012, аз седя на един бар-стол в Mascara, полата ми е твърде дълга и твърде тясна (не знам дали сте усещали тези магически способности на женския организъм, които карат тялото ти да наедрява от само себе си в периода след овулация, въобразявайки си вероятно, че е бременно, и после, като разбере, че се е объркало, да спихва изведнъж) и единственото, което се опитвам да контролирам, е играещото ми око. Нали знаете какво означава „да ти играе окото“ - едно такова дразнещо, непрекъснато, невидимо, нервно трептене. Полудявам. Вече трети час седя и симулирам пиене на алкохол, като всъщност пия трета минерална вода. А окото играе ли, играе. „Спомняш ли си как беше? Ако ти играе лявото око, на хубаво ли е или на лошо?“ - питам мъжа с мен, когото от благоприличие ще наричам оттук нататък „мъжа ми“ (като запетайката е за отбелязване на благоприличието), който скучае точно колкото и аз, че и повече, дори окото не му играе. Обаче сякаш някаква невидима сила не ни позволява да си тръгнем (като във филма на Бунюел „Ангелът унищожител“). „Не знам. Ама че глупости!“ - отрязва ме той. Според мен е почти пиян. От скука, не просто от алкохол. Гледам го в гръб как се отдалечава и изведнъж като във филмите в съзнанието ми проблясва реминисценция как в един минал преди десетина години мой живот един друг мъж се отдалечи така от мен, приближи се до руса, къдрокоса жена, прегърна я през кръста и я целуна по ухото пред очите ми. А после ми каза, че му е бивше гадже и той така си се държал с бившите си гаджета. Още по-после се оказа, че в онзи момент все още му е била бъдещо гадже. Както и да е. Поиска от мен някак така да го измислим, че да сме си тримата. Аз тогава не се навих, нали бях малка и глупава, сега ако ми беше... Защото вече знам не само какво е да сме трима, но също така и какво е да сме четирима, петима... Нямам предвид групов секс, естествено. Просто вече знам, че не само мога да го понеса това, но дори мога и да го практикувам. 

Точно в този момент, когато картинката в съзнанието ми се стопява, поглеждам часовника на телефона си и виждам, че е точно 22:22 ч. Пожелавам си нещо съвсем по ученически заради четирите еднакви цифри. Дори не осъзнавам какво точно си пожелавам, отмествам очи от циферблата и пред очите ми, лявото продължава дяволски да играе, застава мъжът от миналия ми преди десет години живот. В този момент разбирам не само че желанието ми се е сбъднало, но и какво точно е било, а също така и че да ти играе лявото око е... наистина дяволска работа. Може да е на хубаво, а може и да е на лошо.
Той - отслабнал с 15 килограма. А аз – с корем във фаза три дни преди пълнолуние. Той - прекарал 3 години в Рио (така фамилиарничеше през цялото време с великия Де Жанейро). А аз – прекарала три години пред компютъра. Той – спечелил на комар джип „Порше“. А аз... дори не мога да се самоиронизирам по този параграф, нямам материал за самоирония. Прегърна ме, целуна ме по ухото и точно в този момент се появи ,мъжът ми (запетайката е заради благоприличието, нали помните). Човекът от Рио разбра, че сме заедно, и се засмя: „Спокойно, ние сме бивши гаджета“ - каза той. „Знам – отвърна ,мъжът ми. - Спокоен съм.“ И обърна половин чаша уиски. После ни попита кой какво иска за пиене и пак тръгна към бара. Беше изтрезнял и искаше пак да се напие, разбрах го. Като се върна, вече беше станал заядлив. „Виждаш ли, на хубаво е да ти играе лявото око“ - ми каза.
Честно, и аз малко се понапих от нерви. Защото си имам стройна теория за отношенията с някого, с когото си се разделил. Изградих си я в годините, когато още ме привличаше непримиримостта, когато смятах, че страстта е всичко (това все още го смятам, де). Според моята теория не можеш да си добър приятел с бивши любови (ако са ти били истински и силни) и да си искрен. Мислех си, че нещата остават да живеят в теб със същите наситени нюанси и емоции. Тогава още не знаех, че е възможно човек така да забравя! Та Рио беше един от „бащите“ на моята теория. Много отдавна исках да го видя насаме и да го погледна в очите и ето това се случи тази вечер. В момента, в който го погледнах обаче, тази моя теория рухна. Защото разбрах, че всички тези любови, и то точно най-дълбоките и най-силните, и най-болезнените, са ме извадили от равновесие и са ме променили. И че в настоящия момент от живота ми ужасно много ценя тези промени и съответно хората, които са ми ги причинили. Не само ги ценя, ами и стъпвам върху тях, оцелявам благодарение на тях. И дори започвам да ценя все повече всеки следващ, който успее да се добере до душичката ми и да я погали, и да я рани, и да ме промени. Защото това става все по-трудно, но, Боже, колко е кошмарно, ако не се случва! Опитах се по някакъв начин, без думи, да му кажа на Рио, че съм разбрала какво е направил за мен, че съм му благодарна и за това, че създаде, и за това, че съсипа теорията ми.
Накрая той почти насила ни качи в джипа си и ни закара до вкъщи, защото май усети, че и двамата сме в почти безпомощно състояние. Този тип преди, докато бяхме заедно, го мъчеше някакъв светски бяс и олимпийски стрес, а сега гледаше отгоре-отгоре на цялата „лудост“, не пиеше, пушеше някаква пура и разправяше как Рио го излекувал от всичко това. Попаднал първо на някаква бразилска проститутка „от джунглата“ (сигурно джунглата там е нещо като Околовръстното тук), която му разкрила неподозирани истини за собственото му тяло, а после - на някакъв бразилски шаман, който го довършил. И моят човек се променил завинаги. Аз хич не вярвам на тези „променени завинаги“, обаче не се бяхме виждали доста отдавна и не можех да се скарам с него. И понеже умирах да се скарам с някого, се скарах с ,мъжа ми. Ама здравата се изложихме пред джипа и неговия собственик. Точно като съпрузите алкохолици от „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ с Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън. Само дето бяхме тяхно нелепо копие. Човекът ни остави с облекчение пред къщи, пожела ни „крепък сън“, какъвто бил неговият всъщност след завръщането му от... знаете къде (странна работа, хората се умиротворяват по традиция след Индия, Тибет и т. н., а този – след Рио?!). Ние се качихме с асансьора до първия етаж, бяхме мнооо-го зле просто и се проснахме директно на леглото. И в един момент – нали знаете онзи миг на делириум, когато душата се отлепя от тялото, гледа го отгоре и хич не й се връща в този труп – та точно в този момент ,мъжът ми каза: „Искам да правим секс.“ „Едва ли“ - казвам аз и добавям с немощен глас: „Няма смисъл.“ Последното го казвам, защото знам, че няма по-сигурен стимулатор за чифтосване за един мъж от внезапната поява на бивше гадже на жена му в добра форма. Или на негово бивше гадже в добра форма, обаче тогава обикновено се сдухват. „Не, искам“ - повтаря той. Минута мълчание в памет на загиналите във всички подобни битки по света. „Посъблечи се малко, де“ - изнурено ме подканя той. Събличам се. „Ох, много ми е лошо“, мърмори той. „Е, нали ти настояваше. И на мен ми е лошо, ама се съблякох, за да ти угодя.“ Той започва някак си да се съблича. Голяма мъка! „Много ми се прави секс!“ - опитва се да ме убеди. „Виж какво, няма смисъл да ревнуваш. Аз съм приключила с този човек. Кво като е бил в Рио и има джип!“ „Не, бе, не е заради това. Искам...“ Яяя – забелязвам аз с периферното си зрение, – той наистина искал! Иска, обаче се е проснал по гръб и не мърда. Възбуден мъртвец ви казвам. Моят вестибуларен апарат обаче също не е в най-добра форма и не ми е до такива пози. „Ааа, не, като искаш, започвай!“ - и се просвам до него по гръб. Минута мълчание в памет на всички загинали и в тези битки. „Знаеш ли какво ми се иска? - проговори възбуденият мъртвец. - Никога не сме правили точно това.“ Ох, Боже, сега ли намери?! „Искам да те гледам как го правиш сама.“ „Да ме гледаш как го правя сама?! Нали ТИ искаше да правиш секс, не аз.“ „Да, обаче не искам по традиционния начин. Искам да опитаме нещо ново. Направи го заради мен, моля те.“ Дааа, това ще е нещо различно. Досега винаги поне това съм го правила единствено и само заради себе си. А сега и това трябва да споделям. „Ами, не знам...“ „Ще е много възбуждащо!“ „Не знам какво толкова си представяш! Според мен ще ти е скучно.“
Не стига, че цял живот се чудиш дали си добър в секса, ами сега настана време да се чудя дали съм добра в мастурбацията. Ужасна работа, да ви кажа, ама след три уискита е по-малко ужасна. Лошото е, че в един момент се сетих: ами той така излезе от ситуацията. Изведнъж си е представил какво трябва да прави на много пияна глава и си е казал: „Кой ме би по главата да искам секс?! Какво да правя сега?! Ама защо наистина да не опитаме нещо ново? Хем няма да се мъча, хем ще се покажа като експериментатор.“

И така в най-неподходящия момент, опитвайки се да угодя на възбудения мъртвец, си помислих какви планове имах само преди броени часове за тази вечер. Никакви. А ето сега правя нещо за първи път. И се чувствам и ужасно, и неловко, и ми е смешно, и ми е забавно, и по някакъв начин ми е страшно хубаво, че - алилуя! - все още има неща, които да правя за първи път. Добре, че съм с бавна обмяна на веществата, разсеяна, трудно загрявам и три пъти слава богу, че не съм много влюбчива. Иначе сега, на 36 години, какво щях да правя, ако вече бях правила всичко?! Щях да си чета например 547-а приказка на Шехерезада. А аз отидох на парти, въпреки че не ми се ходеше. Не си тръгнах, когато ми се прииска. Не прекратих с едно кимване разговора с Рио, както реших в мига, преди да го погледна в очите и да рухне старата ми теория. И не отказах да задоволя желанието на възбудения мъртвец за нещо различно, макар че това беше спонтанната ми първоначална реакция. Понякога е страхотно да не правиш каквото искаш и да оставиш ситуацията да се изплъзне от контрола на желанията ти.